- Трябва да реша какво ще правя с вилата - обясни, - да обмисля някои неща.
Онова изражение отново се появи на лицето на майка ѝ. Странното изражение. Опа...
Джини безизразно се втренчи в нея. Какво имаше да обмисля майка й? И какво ли бе намислила за нея? Преглътна с усилие, за да избута Топката от гърлото си.
- Може да пропусна една година - заяви Джини. - Може да не се запиша в университета сега. - Наум добави „или когато и да било“.
Чу как майка ѝ си пое дълбоко въздух. Усети как тя брои до десет.
- Предполагам, можеш да пропуснеш една година. Само че...
- Какво?
- Само че понякога е по-трудно да влезеш в университета, ако си пропуснал година. По-трудно е да... знам ли, да се върнеш към ученето.
„Да - помисли си Джини. - Защото през тази една година имаш време и възможност да осъзнаеш, че не ти се занимава с учене.“ В края на краищата толкова висшисти се размотаваха без работа, защото са или прекалено квалифицирани за обикновените работни позиции, или прекалено неопитни за хубавите. И бяха затънали в дългове. Знаеше всичко това от часовете по основни науки. Всъщност по някакъв странен, ироничен начин излизаше, че именно училището бе виновно за нейното нежелание да продължи образованието си в университет. Макар че не беше само то.
- Мислех да попътувам - изрече Джини и направи пауза. Пътуването навярно щеше да я научи на много повече неща за живота, отколкото университетът. А и ако тръгнеше на път, дали бе възможно да остави Топката тук?
- Или можеш да дойдеш с мен в Сицилия - отвърна майка ѝ с неприкрито вълнение.
- За бога, мамо! - Джини рязко дръпна ръката, с която държеше чашата с чай, и разля малко по масата.
Както се и очакваше, преди да успее да реагира, майка ѝ вече бе отишла за кърпа.
Джини въздъхна:
- Съжалявам.
- Хм, какъв е проблемът със Сицилия?
- Мамо, хората пропускат година, за да се махнат от средата си. Не е нещо, което правиш с родителите си - обясни Джини. Как бе възможно майка ѝ да не разбира?
- Не е. - Хвърли кърпата в мивката. - Предполагам, че си права. Но нали няма да пътуваш сама? Ще се притеснявам за теб...
-Знам ли - отвърна. Макар че щеше да го направи, ако се наложи.
- Но къде ще отидеш?
- Не знам. Просто искам да се махна.
Сама се изненада от тази горчива мисъл, която се надигаше в нея като змия, плюеща отрова. Толкова ли мразеше Прайдхевън? Мразеше ли приятелите си и живота си вкъщи? Всичко ли мразеше?
- Това да не е заради този... Бен? - попита майка ѝ. Беше по-скоро тъжна, отколкото ядосана.
- Не, мамо! Не чуваш какво ти говоря! Заради мен е! - разгневи се Джини. Излезе и затръшна вратата след себе си.
Стигна до къщата на Бен и почука на вратата. Защо родителите (в случая майките) никога не разбираха?
На сутринта Джини се събуди със странното усещане, че не си е на мястото. Тогава осъзна къде е. О, мамка му! Лежеше в леглото на Бен, в къщата на майката на Бен, и той спеше до нея. И не беше казала на майка си, че няма да се прибира.
До нея имаше шест празни бирени бутилки, две мазни чинии от бургери с говеждо, по които бяха полепнали остатъци от пържени картофки и боб, и две дивидита. Дрехите ѝ и тези на Бен бяха разхвърляни из стаята - безжизнени, сякаш са купонясвали цяла нощ, докато собствениците им са спели, а после изведнъж са рухнали, където им е паднало.
И Джини се чувстваше по подобен начин. Всичко се бе променило, а в същото време всичко си беше същото. Дали да стане? Обмисли вариантите. Следобед имаше изпит, така че можеше да отскочи до вкъщи да „преговори“. Не че щеше да преговаря наистина. Особено след вчерашния разговор с майка ѝ.
Измъкна се от леглото, без да буди Бен, и отиде в банята да пишка. За миг спря и се заслуша, но майката на Бен явно не беше в къщата. Добре. Не искаше да стои тук повече от необходимото - дори за сандвич с бекон.
Върна се в спалнята и започна да си събира дрехите. Облече се тихо, като хвърляше по едно око на разхвърляното легло и на Бен. Спеше като умрял и поне още час щеше да е така.
Не беше нощувала при него, откакто майка ѝ се върна от Сицилия. Така и не ѝ писа снощи и си изключи телефона. Така щеше да ѝ даде да се разбере. Джини понякога се чудеше дали Топката я кара да се държи толкова зле. Друг път се питаше дали лошото ѝ държание не е създало Топката. На моменти искаше само да прегърне майка си и да се разплаче. Но Топката (или нещо друго) я спираше.
Като се облече, отиде до леглото на Бен и се загледа в лицето му. Даже като спеше, бе радост за окото. Но тази нощ бе стигнала до едно заключение.
Излезе от стаята и се промъкна тихо надолу по стълбите. На излизане се чувстваше различна от снощи, когато влезе в къщата. Всичко се бе променило и в същото време всичко си беше същото. Още си бе същият човек, нали? Но никога вече нямаше да е същата.