За втори път тази вечер Тес осъзна колко забележителен човек е майка ѝ. Силна, безкористна и състрадателна. Искаше ѝ се да продължи да се съпротивлява. Но от друга страна...
- Не се притеснявай - заяви мамчето. - Просто върви, събери си мислите и толкова.
Флавия отвори фурната. Вътре вечерята приятно бълбукаше.
- А сега - продължи с първата си усмивка за вечерта - извикай баща си и да сядаме да ядем!
ГЛАВА 27
И така, Тес искаше да се върне в Сицилия. Имаше нужда да се върне в Сицилия. Може би такава бе съдбата ѝ, мислеше си Флавия.
Седна в стаята, в която обичаше да пише - предпочиташе я заради гледката към градината и светлината на следобедното юнско слънце, която бликаше през прозореца и я сгряваше. Гледаше как Лени нехайно кастри живия плет в градината. Още като чу, че Едуард Уестърман е починал и е завещал вилата на дъщеря ѝ, Флавия разбра, че това е само началото. Годините вече ѝ тежаха - как би могла да се пребори с притегателната сила на Сицилия?
И така... Пусна я. Дори ѝ помогна. Защо? Защото Тес ѝ беше дъщеря и бе толкова упорита, че не би се спряла пред нищо, докато не постигне каквото си е наумила. Добре тогава. Така да бъде. Щеше да се опита да я разбере.
Взе писалката и изпъна пръстите си - боляха. Щеше да даде своя принос. Всеки ден по малко. Щеше да разкаже историята.
Сицилианското сирене: il frutto - плодът на млякото. Едно от нещата, свързани със Сицилия, които ѝ липсваха най-много в началото. Повече от почти всичко.
Спомни си местния пастир от подножието на планината, скулестото му лице и дървената сопа, която носеше, здравите му ботуши с дебела подметка.
Pecorino бе овчето сирене, caciocavallo се правеше от краве или козе мляко, а рикота - от суроватката на другите сирена. Всъщност не беше истинско сирене, просто рикота.
Флавия често ходеше в селото да гледа как се прави рикота. В една колиба с почернели стени с мама гледаха как млякото в казана се бърка ли, бърка, става по-горещо и по-горещо, докато започне да се пресича. Още усещаше сладкия и мек аромат на извара, острата миризма на горящата под казана маслинова дървесина.
Имаше много рецепти с рикота, които Флавия можеше да напише. Рикота бе идеална за десерти, вървеше със спанак, червени чушки... Нарязано на кубчета, сиренето можеше да се сервира с маслини, сушени домати и листа салата. Можеше да се напръска със зехтин, да се поръси с магданоз, черен пипер или мента. Но преди всичко рикотата имаше вкус на планина, на история, на началото на всичко. Флавия искаше да предаде на Тес всичко това.
Чу го да вика - сякаш дори по време на сън бе нащрек за гласа му.
Леко и тихо като котка, Флавия се измъкна от леглото, наметна халата си и притича през студените плочи на каменния под до стаята му.
- Шшт. Шшт - опита се да го успокои.
- Толкова е горещо - бълнуваше летецът. - Ще изгоря.
Да, той се потеше. Флавия донесе напоен със студена вода парцал. Сложи го на челото му.
Той закри очите си с ръце:
- Светлините. Заслепяват ме...
Понякога бяха светлините, понякога шумът, често и двете. Флавия покри лампата до леглото. Оставяха я светната, защото мракът също беше проблем. Знаеше, че той сънува. Много пъти бе сънувал този сън, откакто беше при тях. Изживяваше наново моментите преди разбиването на самолета си. Флавия познаваше признаците.
- Сега си в безопасност - промълви на английски, за да я разбере. - Тук си, в къщата в Четария, с мен.
Навън още бе тъмно и в къщата не се чуваше нищо освен нейният шепот.
През последните седмици той ѝ помогна да подобри английския си, а в замяна тя го научи на това-онова на майчиния си език, колкото Питър да се разбира с баща ѝ. Което изглеждаше важно.
Летецът бе започнал да прекарва време навън - винаги близо до къщата. И докато се разхождаше из терасирания двор и зеленчуковите градини, походката му се подобри, а кракът му си възвърна силата.
Баща ѝ идваше да го види всяка вечер преди вечеря, носеше му чаша вино и го питаше как е, изглеждаше много угрижен.
- Вепе - отговаряше Питър. - Grazie, Signor.
- Но още е много слаб - добавяше Флавия. Разбира се, искаше той да оздравее, но не и да си тръгне. Раната му бе зараснала, шрапнелът бе отстранен изцяло. Справяше се добре. Но не беше готов да си тръгне, а тя не бе готова да го отпрати. Не понасяше мисълта за раздялата.
От бълнуването му и от онова, което ѝ бе разказвал, Флавия знаеше, че мисията му миналия юли е била да завземе мост в близост до Сиракуза, да го удържи, докато по море пристигнат сухопътни части, за да превземат града. Наясно бе, че е превозвал оръжие и голямо количество муниции (предполагаше, че папа и приятелите му са ги взели - в Сицилия никога не се знае кога ще ти потрябва нещо такова). Знаеше, че онази вечер Питър бе излетял от Маскара в Атласките планини, но не бе успял да удържи позицията си, защото светлините на фенерите го бяха заслепили и той бе изгубил брега от погледа си.