И така... Трябваше само да намери пари да я постегне малко (всъщност много) и - алилуя! - щеше да си има собствено място за отдих в Сицилия!
Върна се, за да вземе багажа си от колата. Кой не би искал да прекарва възможно най-голяма част от времето си на такова невероятно място? Във въздуха се носеше ароматът на жасмина, който растеше от едната страна на вилата. Опияняващо и познато ухание. Почувства се така, сякаш никога не си е тръгвала оттук.
Ето каква бе причината да се върне - искаше да е на това място. Вила „Сирена“ бе връзката ѝ със Сицилия и с момичето, което е била майка ѝ. Как да се откаже от това?
Този път бе взела повечко багаж - екипировката за гмуркане например, така че три пъти трябваше да се връща до колата. Покрай портите мина възрастна жена. Погледна вътре.
- Виопа sera! - поздрави я весело Тес.
По кафявото, обрулено от времето лице на старицата се изписа широка усмивка.
- Sera! - отвърна тя.
Тес затвори входната врата и отиде право в задния двор. Облегна се на парапета до терасата и погледна надолу към il baglio. Вратата на Тонино бе затворена, а него го нямаше пред ателието. Усмихна се. Не трябваше да се вълнува толкова. Чувстваше се сякаш се е прибрала у дома.
На следващата сутрин отвори широко кепенците, закуси набързо, облече неопреновия си костюм, взе екипировката за гмуркане и тръгна надолу към залива. На идване бе проявила достатъчно съобразителност и се беше отбила в специализиран магазин до Палермо, откъдето бе взела акваланг под наем. Чиста работа!
Il baglio беше тихо - само няколко човека се мотаеха наоколо и пиеха еспресо в бара. Тес усети наситения аромат на прясно изпечено кафе, примесен със сладостта на cornetti за закуска. Беше ранна утрин и il baglio се белееше в очакване на деня.
Вратата на ателието на Тонино вече бе широко отворена, но от него нямаше и следа.
Тес забеляза, че влечугото още стои на витрината - гладките зелени люспи и жълтата корона на главата му блестяха. Чакай малко! Корона? Наведе се и погледна отблизо - да, змията определено се бе сдобила с корона от жълто стъкло, украсена с малки кехлибарени мъниста и с преплетени кафяви нишки в основата. Тес погледна отново. Имаше и лице - Зелени очи, къдрави вежди, мустаци и брада от перлено бяло стъкло. Със змийски език от черен кехлибар. Да...
Но нищо не подсказваше над какво работи Тонино в момента. Пък и него никакъв го нямаше. Тес разочаровано сви рамене и помъкна екипировката си към брега. Скалните образувания бяха удивителни. Брегът беше от назъбени скали, но тези камъни приличаха на гранитни кули, надигащи се от водата. Стигна до каменния кей. Нямаше търпение да влезе във водата и да види какво се крие отвъд - в сърцето на морето, на дъното.
- Хей!
Позна гласа му още преди да се обърне. Тонът му бе някак войнствен, но... Тес му махна.
- Здрасти!
Дойде при нея с мрачно и ядосано изражение.
- Какво си мислиш, че правиш? - възмутено попита и посочи към екипировката й: акваланга, баластния колан и водолазната маска.
- Ами, ще се гмуркам - сви рамене Тес. „И аз се радвам да те видя отново, да...“ Онзи момент в Сегеста, онази лека целувка... изведнъж ѝ се стори, че са се случили преди години.
- Сама? - През носа и ушите му направо излизаше пара.
Тес демонстративно огледа залива. На близката стена седеше двойка, която с любопитство наблюдаваше конфронтацията между нея и Тонино, а на камъните в другия край на залива стоеше възрастен мъж. Очевидно, щеше да се гмурка сама.
- И защо не? Няма да се отдалечавам много - заяви. Да, знаеше, че едно от правилата в гмуркането е да не го практикуваш сам, защото нещо може да се обърка. А ако нещо се обърка, не е зле да има кой да ти помогне. Но, разбира се, Тес нямаше да прави глупости и да рискува. Мамка му, знаеше какво прави!
Много искаше да разгледа дъното. А и как да си намери партньор за гмуркане? Може би с викане?
- Няма значение. - Тонино я изгледа свирепо, сложил ръце на кръста. Пак беше с черните шорти, но тениската му бе синя като морето. Кожата му изглеждаше по-тъмна отпреди, очите също. - Може да е опасно. Никога не трябва да се гмуркаш сама.
Тес се изпъчи, чувстваше се малко неловко в тесния си неопренов костюм. Трябваше да е един размер по-малък, защото във водата се отпускаше и прилепваше по тялото като втора кожа.
- Ясно ми е. Квалифициран гмуркач съм - отвърна. Защо всички тук се опитваха да ѝ казват какво да прави? Нямаше нужда от човек, който да контролира живота ѝ. И сама можеше да се справи... вероятно.