- Разбирам какво имаш предвид - каза и стана. Мощни символи, при това. - Трябва да се измъкна от това мокро нещо.
- Да, трябва.
Последва поредният от онези странни моменти помежду им. Уж не беше нищо особено, а все пак беше. Също като неговите истории.
ГЛАВА 31
Джини лежеше по гръб със скръстени на тила ръце и се взираше в тавана. В тази поза Топката беше спокойна, почти не се усещаше, сякаш - макар и за кратко - се преструваше, че въобще не е там.
Таванът тук бе различен от този в нейната стая - мръсно-бял, с голям декоративен корниз, странна паяжина (чистенето не беше приоритет номер едно на майка й) и нощна лампа от цветно стъкло. С майка ѝ я купиха от пазара в Прайдхевън преди цяла вечност. Мама веднага забеляза лампата, показа я на Джини и продължиха да разглеждат други стоки, за да не изглеждат особено заинтересувани от нея, когато започнат да се пазарят за цената.
Кога спряха да правят такива неща заедно? Джини се вгледа в лампата в спомена си, сякаш очакваше да получи отговор. Не бе избрала да стане така, не и съзнателно. Червено, синьо, жълто... Можеше с часове да се взира в тази лампа. Всъщност точно това правеше, докато учеше за изпитите.
Таванът при дядо и баба бе различен. Някак потискащ в бялата си безупречност. Тук никой паяк не би посмял да заплете паяжина, страхуваха се от оранжевата четка, която баба ѝ размахваше по стените и таваните всеки божи ден - навярно по-скоро за предупреждение, отколкото да премахне насъбралата се през последните двайсет и четири часа прах.
Нощната лампа бе шоколадовокафява също като пердетата. Килимът бе - както баба го наричаше - цвят овесена каша и не си личеше кога е мръсен. Не че някога се случваше да е мръсен. И по някаква странна причина - навярно понеже и Джини не се вълнуваше особено от домакинската работа, килимът ѝ харесваше.
Когато майка ѝ тръгна пак за Сицилия, Джини се почувства още по-неуравновесена. За да се справи с това, разпредели живота си на подразделения, с които трябваше да се занимае поотделно. Първо училището - с това вече бе приключила. Но дупката, която зейна в живота ѝ без него, се оказа по-голяма от очакваното. Затвори очи. Тъмносиво с оранжеви линии. Разпален разговор между група приятели в стола; банда на име Prickly Pairs, която свири във физкултурния салон; вечер в клуб в Дорчестър през коледната ваканция... Осъзна, че нито едно от нещата, които ѝ липсваха, нямаха общо с ученето. Липсваше ѝ социалният живот.
В съседното квадратче (така си представяше подразделенията) попадаха Бека и други приятели - някои от тях бяха заминали за Ибиса да купонясват след изпитите. Усещаше, че вече няма нищо общо с повечето. Всички, изглежда, знаеха какво им предстои - университет, и какво се очаква да постигнат там - да срещнат нови хора и да получат диплома. Без дори миг колебание те се подготвяха да се изстрелят към Втори етап от живота си, без да се запитат: Защо? Какво, по дяволите, правя? Къде, по дяволите, отивам? Кой, по дяволите, съм аз? (Все въпроси, които всеки ден тормозеха Джини.) Тези приятелства вече избледняваха. Почти изчезналите клоняха към сивото, а Бека бе ярко тъмносиньо. Джини отвори очи и видя как една муха се осмели да кацне на тавана. Баба щеше да се ядоса...
От всичките ѝ приятелки само с Бека бяха на една вълна. Сигурно затова се бяха сближили толкова през изминалата година. Сигурно затова - Джини стисна юмрук - тази работа, че Бека се хвана с Хари, беше толкова гадна. Проблемът не беше, че са двойка, а че тя бе тотално обсебена от него.
Бека я разбираше за университета, навярно защото самата тя не смяташе да кандидатства.
- Не е задължително - казваше. - Те не могат да те накарат.
Това безлично „те“ присъстваше в много от разговорите им. Отнасяше се ту до майката на Джини, ту до родителите на Бека, ту до разни приятели и роднини, прехвърлили трийсетте, учители и други от персонала на училището, магазинери, всички хора с някакъв авторитет или комбинация от дотук изброените.
- Какъв е смисълът? - добавяше приятелката ѝ. - По-добре да се хванем на работа и да изкарваме някакви кинти заедно. Искаш ли на двайсет и три на врата ти вече да виси заем за двайсет хиляди лири?
И други подобни аргументи, които бяха подхранили идеята на Джини да претупа изпитите си и така да избегне цялата разправия с университета.
Намести се още по-удобно на леглото. Само че сега, след като не беше направила нищо на изпитите, бе ужасена. Какво щяха да кажат майка ѝ, баба ѝ и дядо ѝ, като излязат резултатите? Как щеше да се справи с факта, че е разочаровала всичките си близки? И какво точно щеше да прави оттук нататък?