От пазара Флавия си купи ледена лимонова напитка от продавача на гранита55, за да утоли жаждата си. Бе дошла да напазарува продукти и се радваше, че напоследък има по-голям избор. Въздухът бе натежал от аромата на печено младо козле и от натрапчивата миризма на пържени кюфтета от нахут. Котки с ококорени очи се отъркваха в краката на търговските маси, вирнали опашки в очакване на някоя огризка. Флавия погълна последните бледожълти ледени парченца от купичката. Все още бе топло, но скоро щеше да дойде зимата. Поредната зима.
Поздрави с кимване продавача на риба, който на висок глас хвалеше пресните си продукти: риба меч, барбун, октопод. Флавия посочи сините сардини, които бе избрала от рибките, подредени върху мраморна плоча. Усмихна се и поздрави преминаващите си познати - приведени жени в черни рокли, загърнали се в черни шалове, и мъже с широки черни панталони, нахлупили черни барети. След войната всички бяха отслабнали. И все още изглеждаха изтощени.
Докато приготвяше обяда, в главата ѝ започна да се избистря план. От известно време помагаше на синьор Уестърман за различни задачи - писане и изпращане на писма, пазаруване и дори понякога готвене, когато работодателят ѝ очакваше гости. Англичанинът винаги ѝ плащаше добре и тя бе спестила всички пари, получени от него.
За черни дни, както казваше мама. Но Флавия имаше друго намерение. Ако Питър не можеше да дойде при нея, тогава тя щеше да отиде при него.
Все още помнеше лицето му - най-вече както изглеждаше в онзи първи ден, когато го бе намерила в долината. Безмоторният му самолет бе разбит на парчета и по назъбените метални отломки се бяха закачили късове плат, които се развяваха от лекия планински бриз. Лицето му бе пребледняло и той бе прехапал устни. А очите му... Флавия все още виждаше очите му. В ума си. В сърцето си. Завинаги.
Започна да реже патладжаните в приятен ритъм. Назъбеното острие на любимия ѝ нож безпрепятствено преминаваше през лъскавата лилава кожа на зеленчука и разрязваше месестата му сърцевина.
Докато работеше, девойката потъна в спомени за онова, което Питър ѝ бе говорил за живота в Англия. За Флавия думите му се бяха превърнали в молитва, в начин да си спомня за него. Не можеше да си позволи да загуби тези късчета от любимия си - независимо от всичко, което ѝ се случваше, и без значение колко време бе изминало.
Питър ѝ беше разказал за родното си място - Ексетър, Югозападна Англия. Описал го бе като красиво градче с река, катедрала, дървета и къщички със сламени покриви, разположено в близост до морето.
Флавия се зае с червените чушки. Навярно семейството му не бе толкова богато като на синьор Уестърман, но едва ли бяха и бедни, мислеше си. Младата жена бе убедена, че няма как Англия да е толкова бедна, колкото Сицилия. Те бяха спечелили войната. Защо да не замине, да изостави Сицилия и да си потърси работа там? Флавия можеше да чете и да пише - и на италиански, и на английски. Справяше се и с готвенето -„божествено“, казваше синьор Уестърман. Освен това беше разсъдлива - даже прекалено умна, което според папа не бе за нейно добро. Флавия подготви продуктите и се зае да прави оцета.
Питър ѝ беше споделил, че баща му работи в банка, а това ѝ звучеше грандиозно. Майка му се грижела за домакинството. Не, казал ѝ бе младежът през смях, нямали прислужници, само домашна помощница, която идвала всеки ден да помага за чистенето. Това все пак не значеше ли, че е прислужница? Питър имал сестра на име Линет и брат, който се казвал Уилям. Бил най-малкото дете в семейството.
Флавия почисти ножа и си изми ръцете. Дотук добре.
За Флавия бе изненадващо, че тези спомени за отдавна отминали времена са все още толкова пресни в паметта ѝ - понякога дори по-ясни от това, което ѝ се бе случило предния ден. Остави писалката си за момент и въздъхна. Когато спираше да пише, почти изненадано поглеждаше към Лени и Джини, които си бъбреха или гледаха съсредоточено в екрана на компютъра. Отнемаше ѝ няколко мига да се адаптира, да се върне в настоящето, да си спомни кои са те и коя е тя самата - Флавия. Сякаш юношеството ѝ бе толкова наситено, толкова ярко, че се бе просмукало дълбоко в душата ѝ. А в храната, която бе пренесла от родната си страна, това личеше още по-ясно.
Детството и младежките години на Флавия бяха преминали в бране и консервиране на домати. Цветът им обагряше спомените ѝ. Острият аромат на растенията под палещото слънце, къкрещият казан с червени домати, от които се приготвяше сосът... Но как можеше да пренесе всичко това на хартия и да му вдъхне живот...?