Флавия трепна.
-Войната отдавна свърши - изрече баща ѝ и се огледа. - Къде е той? Защо не е дошъл? Защо не ти е писал? Можеш ли да ми отговориш?
Посегна към бастуна си, сякаш смята да я набие, и в мига, когато мама сложи длан на ръката му, за да го спре, Флавия побягна.
Към ароматния синкав мрак, през полята, които познаваше добре, към долината, където се спря и сякаш минаха часове, докато си мислеше за случилото се. Нощният въздух се спускаше като тежко одеяло върху нея и сякаш я задушаваше. Но Флавия знаеше какво трябва да направи.
Когато тръгна обратно, се насочи право към вила „Сирена“. Хвърли бърз поглед към мотива над портата. Знаеше легендата. Самата тя се чувстваше като хваната в капан. Разбираше. Почука тихо на вратата и влезе. Англичанинът навярно още бе буден. Никога не си лягаше преди полунощ.
Така се и оказа. Едуард Уестърман седеше на обичайното си място с чаша червено вино на близката маса. Както винаги бе облечен в омачкан ленен костюм, а старата му сламена шапка лежеше на една от страничните облегалки на стола. Беше само петнайсетина години по-голям от нея, но Флавия го смяташе за светски човек с много опит. Дори преди войната, когато тя бе още дете, синьор Уестърман не изглеждаше млад. Щеше да знае какво да направи.
- Флавия - поздрави той, щом я видя да влиза. Нямаше вид на изненадан.
- Трябва да отида в Англия - заяви тя.
- Така ли? - Мъжът пое чашата си и отпи от виното. - Защо смяташ така?
- Трябва да се махна.
Девойката с разтреперан глас му разказа за Питър, за баща си и за Родриго.
Татко ѝ бе работил за синьор Уестърман дълги години и тя не искаше да постъпва вероломно. Но имаше нужда от помощ.
- Искам да живея живота си - обясни тя - по моя си начин.
Мъжът кимна. Явно я разбираше. И той бе поискал да живее
по своя начин, затова бе дошъл в Сицилия.
- Как мога да ти бъда полезен, скъпа? - попита англичанинът.
- Спестила съм малко пари - изрече Флавия и каза с каква сума разполага.
- Пътуването е дълго. Два дни с влак.
- Мога да се справя - заяви девойката. - Само че ще ми трябват още малко пари на заем. Ще ви ги върна. Обещавам.
Едуард Уестърман се замисли.
- Хрумна ми нещо. Ако си твърдо решена да заминеш за Англия, можеш да ми свършиш услуга. Има един ръкопис, който трябва да бъде отнесен при по-голямата ми сестра Беатрис. Тя живее в Лондон. Считам доставката на този пакет за особено важна и оценявам услугата високо.
- Пакет ли? - учуди се Флавия. Лондон. Умът ѝ не го побираше.
Мъжът сведе поглед скромно.
- Съдържа мои поетични произведения. Надявам се Беа да се съгласи да ми бъде посредник в преговорите с издателите. Но - въздъхна - времената са тежки. Ще видим. Сигурно си губя времето, като пиша подобни глупости.
- О, не, синьор! - възрази Флавия. Обожаваше поезията му. Заслужаваше да бъде издадена. Беше добър човек. Щеше да пожъне успех. И ако тя можеше да допринесе за това дори с нещо дребно...
- Много си мила - усмихна се мъжът.
- Ще занеса вашата пратка в Лондон - обеща момичето.
- Много добре. - Едуард Уестърман отново отпи от виното. - Не се доверявам на проклетите пощи. Но на теб имам доверие, скъпа. - Потупа опакото на дланта ѝ. - Беа ще ти помогне, когато стигнеш в Англия. Ще се погрижа за това.
- Благодарна съм ви - отвърна Флавия гордо.
- Разбира се, ще ти платя за услугата. Сумата трябва да е достатъчна, за да покриеш разходите по пътуването си. - Англичанинът кимна и се взря във винената си чаша. - Но трябва да си готова за разочарования, скъпа. Установил съм, че хората имат навика да не отговарят на очакванията ни.
Девойката сведе очи към ръцете си и отрони:
- Зная.
Уестърман сграбчи китката ѝ твърде силно и момичето трепна.
- Но - погледна я настойчиво - имаш само един живот, Флавия. Трябва да го живееш. На ново място човек може да бъде който си пожелае.
- Папа... - започна тя, но осъзна, че англичанинът говори не само за нея, а и за себе си. Бе напуснал Англия, бе оставил приятели и семейство и бе започнал от нулата. Историята му беше подобна. Чувствал се бе отхвърлен в родната си страна, което можеше да се каже и за нея.
- Татко ти прави нещата по свой начин - каза Едуард Уестърман. - Не се притеснявай. Аз ще се оправя с него.
Флавия склони глава.
- Благодаря ви!
- Ела пак утре. Ще направим план.
Девойката чу как навън рукна дъжд. Огромен порой се изсипваше върху покрива и се стичаше по навеса на покритата тераса, сякаш небето се бе продънило. Ревът на бурята отекваше в хълмове и долини, докато водата се изливаше върху пресъхналата червена земя. Напрежението, което се усещаше в горещия въздух, започна да се освобождава и нещо във Флавия също се отпусна. Обзе я радост.