„Едва ли“ - помисли си Джини.
- Не знам.
- Е, мила - отвърна баба, - щом ще се забавлявате...
Но погледна внучка си доста странно. Сякаш се чудеше защо момиче като нея въобще се занимава с момче като Бен. Което накара Джини да се замисли. Защо изобщо се занимаваше с Бен?
Когато отиде у гаджето си, гледаха филм, после дойдоха няколко негови приятели и всички заедно излязоха да пият. (Така ставаше почти винаги, когато Джини ходеше на гости у Бен.)
Момчетата си говореха за неща, от които тя въобще не се интересуваше (мотори, коли и футбол), и си правеха майтапи (често обидни за жените), които не ѝ се струваха никак смешни. В 10,30 тя си спомни погледа на баба и се накани да си ходи. Топката се опита да я спре, но за своя собствена изненада Джини намери в себе си сила да надвие.
Тръгна си пеша: Сама. Не че вече не харесваше Бен - все още имаше чувства към него, но... не ѝ беше приятно в компанията му. Джини отново си спомни за погледа на баба. Беше много просто. Не правеше нищо специално с него. Тогава защо го търсеше?
Улиците бяха добре осветени и тя не се страхуваше. Само ѝ беше малко тъжно... заради Бен. И малко нервно - утре вечер започваше нова работа. Въпросът бе дали и Топката ще дойде с нея...
Прозорците в спалнята на баба и дядо още светеха. Лампата на верандата също бе оставена включена заради Джини. „Не забравяй да я угасиш, преди да влезеш“ - винаги казваше баба ѝ. И Джини всеки път гасеше светлината, макар че у дома по навик, откъдето и да минеше, оставяше всички лампи светнати - така оповестяваше присъствието си.
Сега отключи вратата, угаси лампата на верандата и се изкачи на пръсти нагоре по стълбите, макар че баба ѝ и дядо ѝ не спяха. Чуваше приглушените им гласове, когато се вмъкна в банята.
- Е, тя има правото да решава как да постъпи. - Това беше дядо. - Все пак животът си е неин.
- Да - отвърна баба. - Животът си е неин, но навлиза и в моя.
Джини разбра, че говорят за майка ѝ и за мистериозната къща в Сицилия. Отново се зачуди защо онзи старец я бе завещал точно на нея. Какво щеше да прави мама с вилата? И защо баба беше против?
Заспа с мисълта за майка си, която в сънищата ѝ омекна и постепенно придоби много по-меден и приятен оттенък от предишното отровно жълто. Утре Джини щеше да се събуди и вече си мислеше, че на сутринта Бен може вече да се е изпарил, а Топката - да е пораснала твърде много. Но...
Джини щеше да започне работа и ако спестяваше, това би могло да ѝ даде някаква цел. Сякаш вече много бегло започваше да ѝ се изяснява какво би искала да прави с живота си...
ГЛАВА 37
Два дни по-късно Тес тръгна да се катери по хълмовете в околностите на Четария. Според пътеводителя, който бе купила в Палермо, там трябваше да има скалиста пътека, но наоколо се виждаха ужасно много скали и никаква пътека. Тогава забеляза Тонино Амато. Дялкаше камък на полянката точно пред нея. През последните няколко дни Тес го бе виждала само отдалече. Завчера бе в Палермо, а вчера имаше работа из вилата. Трябваше да подари или продаде вещите на Едуард Уестърман. Част от мебелите изглеждаха използваеми, други определено не ставаха, а останалата покъщнина трябваше също да се разпредели на неща, които Тес смяташе да запази, и на такива за изхвърляне.
Тонино бе свел глава и работеше съсредоточено с малко чукче и метално длето, с което дълбаеше скалата.
- Ciao - поздрави Тес, макар че донякъде изгаряше от желание да се обърне и да избяга надалеч.
Мъжът дори не вдигна поглед, но отвърна:
- Ciao.
- За Колапеше ли е?
- Може би. - Тонино продължи да работи с чукчето.
Добре... Тес забеляза, че сицилианецът издялква тънки каменни парченца - навярно за да ги използва за фон на някоя от мозайките си. Виждала бе такива в работилницата му. Поседна под едно маслиново дърво, близо до Тонино, и изтегна крака. Денят бе много горещ, беше тихо, а сред фините стръкове трева бяха покарали множество диви детелини. Тишината нарушаваше само жуженето на насекомите, дрънченето на някой кози чан надолу по пътеката и Тонино с неговото чук, чук, чук. Тес се зачуди какво трябва да каже. „Често ли идваш тук?“ Защо пък да не кара направо по същество?
- Да не би да ме отбягваш? - попита.
Най-накрая мъжът се обърна към нея. Погледът му беше изпитателен, но бърз.
- Защо бих го направил? - Изглежда, не очакваше отговор.
Защо, наистина? Тес си помисли, че нищо не му липсва на това място, че си е напълно самодостатъчен сред своите камъни и мозайки - сам с морето и тъгата си. Беше ужасно да загубиш приятел. Но рано или късно всеки трябваше да намери сили да продължи. Замисли се какво ѝ беше казала Мили за сенките. Този мъж бе изтъкан от сенки, а неговите творби имаха крещяща нужда от светлина. Нали мозайките изглеждат най-добре под лъчите на слънцето?