Разбира се.
- Веднъж обикнах една.
Тес го гледаше и чакаше. Колко ли бе готов да ѝ сподели? Доколко ѝ се доверяваше?
- Не се ли получи? - попита го.
- Тя беше с друг - отвърна сицилианецът. - Той...
Не довърши изречението си.
Тес инстинктивно разбра за кого говори Тонино.
- Приятелят ти ли? - предположи. Щом видя изражението му, разбра, че е познала. - Онзи, който е починал?
- Да - потвърди и остави инструментите си. - Двамата винаги бяха заедно. Беше невъзможно.
Тя разсеяно взе да рисува с върха на обувката си по прашната земя.
- Но е знаела, че имаш чувства към нея, нали?
- Разбира се. - Откърти парче камък и отново я стрелна с поглед. - Жените винаги усещат.
Тес не бе толкова сигурна в това, но премълча възражението си и продължи:
- А след неговата смърт...? - Предположи какъв ще е отговорът.
- Беше още по-невъзможно. - Тонино прозвуча ядосано. - Хелена не мислеше така. Но... да, пак беше невъзможно.
Сицилианецът се зае да пълни брезентовата раница в краката си с инструменти, камъчета и отломки от скалите.
Тес предположи, че не е много редно майсторът на мозайки да се разхожда наоколо и да събира камъни от места, които може да са природни резервати, но хора като Тонино не се съобразяваха с подобни правила. За тях земята и морето съществуваха, за да им помагат да си изкарват прехраната. Използваха онова, което им предлагаше природата, и се стараеха да я пазят, за да им служи още дълго.
Тонино се изправи, преметна натежалата раница през рамо и ѝ подаде ръка.
Тес я пое.
- Значи си е тръгнала от Сицилия?
- Да, тръгна си. - Мъжът млъкна, но сякаш искаше да каже още нещо. - В деня, когато моят приятел загина... - Отново последва мълчание.
- Какво стана? - подкани го Тес, макар че по изражението му можеше да предположи.
- С Хелена пиехме кафе. - Срещна погледа ѝ, а после се взря в далечината оттатък хълмовете. - Не беше това, което си мислиш.
Тес поклати глава.
- А какво?
- Говорехме си за нас. За това, че не можем да бъдем заедно. Не можехме да му причиним болка. Това правехме - стисна ръката си в юмрук толкова силно, че кокалчетата му побеляха, - когато той... когато...
Тонино не беше в състояние да продължи. Тес сложи длан на рамото му и го утеши:
- Вината не е била твоя. Сторил си каквото е трябвало.
- Но Хелена така и не разбра. Никога не проумя защо не бе възможно да се съберем след смъртта му.
Тес си представи ситуацията. Хелена навярно е била с разбито сърце и се е обърнала към другия мъж, който я е обичал. Очаквала е той да я разбере, защото обичал и приятеля си. Но Тонино бил изпълнен с вина. Може би се е чувствал така, сякаш е убил приятеля си, за да открадне жена му. Тес знаеше, че на негово място някои мъже щяха да сграбчат възможността и да се съберат с любимата си, но не и Тонино. Беше твърде емоционален и не можеше просто така да се отърси от вината си. Тя го притискаше, задушаваше и щеше да е извор на нещастие до края на живота му.
- А после? - попита Тес.
Сицилианецът стисна здраво ръката ѝ в своята.
- Жени - отвърна. - Но не и любов.
Този път целувката му бе много по-различна. Онази в Сегеста бе като почти случайно докосване. Сега обаче се извърна, обгърна лицето ѝ с длани, наведе глава и притисна устни към нейните така, че не остана никакво съмнение в искреността му. Под сгряващите лъчи на слънцето Тес се отдаде на чувствата си и отвърна на целувката без задръжки. Искаше да го стори. Трябваше. Може би Джовани Шиара бе прав за Тонино, но точно в този миг на Тес въобще не ѝ пукаше.
Вечерта се спусна над вилата, а Тес все още бе развълнувана от неочакваните следобедни емоции. Не бе предполагала, че може да скочи в нова връзка след Робин. Но ето че го бе направила. Скочи ли? Ами да... може би.
Реши за вечеря да си приготви паста с бърз сос от горгонзола и салата. Не беше сигурна, че ѝ се яде. Взе решение да си легне рано. Имаше нужда от време да помисли, може би дори да направи планове за утрешния ден.
Спомняше си целувката и едва не се разтопи, докато превърташе сцената в ума си. После двамата с Тонино бяха вървели почти час през маслиновата горичка.
Сицилианецът изпитваше силно уважение към маслиновото дърво. Призна ѝ го, докато докосваше грапавата, груба кора по начин, който накара Тес да потръпне със смесица от завист и желание.
- Жилаво е, но въпреки това откликва - заяви.
- Откликва? - едва успя да произнесе тя заради стегнатото си гърло. Боже мой...
- На вода. На храна. На любов.
„По-добре да спре веднага - помислила си бе Тес, - иначе ще се пръсна.“
- Има забележителна шарка, след като се обработи и се намаже с мазнина - добави Тонино. - Бързо се разпалва, а когато гори, ароматът е...