- Да - съгласи се Тес. Познаваше този аромат от деня, когато за пръв път стъпи в Четария.
- Маслината е мъдра. А маслиновите горички са тихи и спокойни места.
Тонино прокара пръсти през косите на Тес, сякаш тя бе статуя, по която работеше. Задържа дланта си малко по-дълго на тила и на врата ѝ.
Тес притвори очи и си спомни усещането. Как бе възможно едно докосване да е толкова чувствено? Дори да е дело на занаятчия, изпод чиито ръце ежедневно излизаха нови творби.
Натроши малко сирене в чиния и се зае да приготви соса. Първо смеси масло и брашно, докато получи гъста каша, а след това постепенно започна да налива горещо мляко.
Докато се разхождаха, Тонино ѝ бе разказал още много за семейството и за миналото си, за баща си, който бил рибар и ловял риба тон, и за майка си - дребна, решителна и безкрайно вярна жена. И двамата починали млади. Баща му бил покосен от инфаркт и Тонино смяташе, че за това била виновна работата му, която изисквала от него да е навън независимо от времето и отчаяно да се бори със стихиите, за да сложи храна на семейната трапеза.
Тес си спомни, че Джовани ѝ бе казал за чичото на Тонино - Луиджи, който също починал от инфаркт. Не искаше да вярва, че Тонино я е излъгал, но и не смяташе, че моментът е подходящ да го пита. Нито моментът, нито мястото.
- А майка ти? - попита внимателно. - Тя от какво почина?
- Баща ми беше любовта на живота ѝ. Когато си отиде, тя нямаше за какво да живее повече.
- Имала е теб - напомни му Тес. Отново дочу като ехо в съзнанието си думите на Сантина за Флавия: „Мисля, че сърцето ѝ бе разбито завинаги.“
Мъжът се разсмя, но смехът едва раздвижи устните му и не се отрази в очите му.
- През повечето време ме нямаше - обясни. - Заминах. Учих в Палермо и за известно време се преместих в Неапол. Там започнах да се гмуркам.
Тес се изненада. Смятала бе, че сицилианецът е прекарал целия си живот в Четария. Изглеждаше, сякаш е пуснал корени тук.
- Какво си учил?
- История.
Замисли се за легендите и народните приказки, за миналото, което му беше мания. История. Имаше логика.
- Занимавал съм се и с дърводелство и скулптура - сви рамене Тонино. - Но започнах да се интересувам от мозайките и когато баща ми почина, се върнах в Четария.
За да се грижи за майка си, предположи Тес.
- След като си дойдох, се заех да спася каквото мога. А когато и тя си отиде...
- Ти остана - довърши вместо него.
- Si.
Тонино ѝ разказа, че семейството имало пари от наследство и той ги използвал, за да отвори работилницата си за мозайки. Скоро започнал да заработва прилично.
- Имам нужда от качество в живота си - обясни. - Но не е необходимо това качество да е свързано с материални неща.
Нима беше щастлив на това място, докато се трудеше в магазинчето си и прекарваше часове, зареял поглед към морето? Тес някак се съмняваше.
Разбърка соса и добави още мляко, докато постигна желаната гъстота. Сетне го дръпна от огъня, добави подправки и ароматно синьо сирене. Отцеди пастата и я заля със соса. Определено бе научила много за Тонино този следобед. А какво ли щеше да разбере утре?
Майсторът на мозайки бе продължил да я държи за ръка дори след като излязоха от маслиновата горичка и се спуснаха по стръмната планинска пътека до селото. Усещането бе странно. Но хубаво.
Тес изнесе пастата, салатата и чаша охладено бяло вино на терасата. Беше се смрачило, но все още бе топло. Запали свещ и я сложи в средата на кръглата маса от ковано желязо. Не се чувстваше самотна. Беше в мир със себе си и със света. Това ли се случваше, след като прекараш цял следобед с привлекателен мъж?
Минали бяха през централния площад и покрай хотел „Фаралионе“. На Тес ѝ се стори, че забеляза силует зад един от прозорците на горния етаж - сякаш някой ги наблюдаваше, наполовина скрит зад муселиновата завеса. Може би наистина бе видяла някого. Но ако си въобразяваше, че всички в селото ги гледат, навярно просто бе прихванала сицилианската параноя. Нали?
На Тонино явно хич не му пукаше. Продължи разговора, докато пресичаха двора на старинното baglio и минаваха покрай каменния фонтан и евкалиптовото дърво. Стигнаха до началото на стълбището, което водеше нагоре към вилата. Тес зачака някакъв намек, че спътникът ѝ би влязъл, но не знаеше как ще реагира самата тя в такъв случай. Накрая той заяви:
- Трябва да свърша малко работа. - Беше тихо и край тях въздухът сякаш трептеше. - Но можем да се видим утре, нали?
- Да. - Тес не знаеше дали е разочарована, или облекчена.
- Следобед?
Тя кимна.
- Можем да излезем с лодката - предложи Тонино и посочи с кимване малка жълта рибарска лодка, закотвена край каменния кей - до Резервата. Много е красив.