- Звучи добре.
- Ще поплуваме и ще си направим обяд на открито.
Мъжът пусна ръката ѝ. Не я целуна. Само задържа с поглед нейния и на Тес ѝ се стори, че ѝ казва нещо без думи. Като че ли ѝ даде обещание.
Англичанката довърши вечерята си и допи виното, докато гледаше как хоризонтът потъмнява и настъпва нощ. Звездите се открояваха ясно на фона на кадифеното небе, а луната бе почти пълна, обрамчена от сияен облачен ореол. Тес се замисли за Тонино, който навярно бе долу, в работилницата си - толкова близо, а всъщност толкова далеч. Почти бе сигурна, че ѝ е оставил това време за размисъл нарочно, за да е уверена, че знае какво иска. „Какво искаш, Тес? Живот без усложнения, завръщане в Англия и отегчителна работа? Или приключение, което може да завърши с финансово самоубийство и разбито сърце?“
Застана до парапета на терасата и се загледа в призрачните силуети на скалите в залива, тъмното като мастило море, окъпано в лунна светлина, и спуснатия над него балдахин на индиговото небе. Джини явно вече нямаше нужда от нея. Значи всичко бе пределно ясно.
ГЛАВА 38
Флавия се подрусваше в теглената от кон каруца, която синьор Уестърман ѝ бе осигурил за превоз по прашния крайбрежен път до Кастеламаре, и се опитваше да се подготви за предстоящото пътешествие. „Ще бъде дълго и тежко“ - предупредил я бе Едуард Уестърман. Самият той бе изминавал същия път на няколко пъти, дори веднъж по време на война. Тогава навярно е било наистина изтощително. Но колко ли по-трудно щеше да е за младо момиче от Сицилия - момиче, което не знаеше нищо за мястото, към което се отправя, и пътуваше съвсем само.
Но си имаше Питър. Не трябваше да го забравя. Трябваше да я крепи вярата, че той е някъде там и я чака.
На зазоряване бе мъгливо и денят навярно щеше да е сух и хладен, предположи Флавия. От едната страна на пътя се издигаха червеникавите планини, осеяни със скали и самотни дървета, потънали в покоя на бледата утринна светлина. От другата страна току се разкриваха изкусителни гледки на морската шир. Това бяха нейните пейзажи, а тя ги оставяше зад себе си. Колко ли време щеше да измине, преди Флавия да види отново острова, на който бе израснала - единствения дом, който бе имала през живота си?
И семейството си... За пръв път девойката усети, че я пронизва носталгична болка - може би предусещане за това, което я очакваше в бъдеще. Да, Мария я дразнеше, както можеше да го прави само една по-голяма сестра, но двете все пак се обичаха.
Мама носеше мълчалива и мрачна енергия, а любовта към децата ѝ бе приглушена и изтикана на заден план, за да може да се грижи напълно отдадено за баща им. И папа. Папа, който искаше да контролира живота ѝ и не желаеше да чува за чувствата, желанията и нуждите на Флавия. Папа, който бе закотвен в миналото и уважаваше старите обичаи. Тези хора бяха нейна кръв, но тя вече не можеше да живее с тях. Не и сега.
Друс, друс... Флавия току подскачаше, когато някое колело на каруцата хлътнеше в коловоз. Коларят си подсвиркваше, а конят пръхтеше, сякаш в отговор. Пътят бе пуст, но все още бе много рано. Толкова рано, че едва ли някой бе забелязал изчезването на девойката.
Флавия се държеше за страничните дъски на каруцата. Папа не беше чак толкова лош преди, когато Алберто Амато беше най-добрият му приятел, а Енцо Шиара бе само един от другарите му в бар „Гавиота“, мислеше си тя. Сигурна бе, че в онези дни баща ѝ не се съобразяваше с никого. Как бе реагирал само, когато тя намери Питър... За миг Флавия затвори очи и си спомни момента, в който зърна младежа за първи път. Непоносимата жега на онзи летен ден... Сините му очи, които я изгаряха като ледени пламъци...
Конската каруца продължи да се тътри. Коларят не задаваше въпроси. Със сигурност бе инструктиран да не го прави. Това не беше нещо необичайно за Сицилия.
По време на войната папа бе подкрепял англичаните. Застъпваше се и за най-онеправданите хора и яростно се противопоставяше на всичко, което войната причиняваше на любимия му остров. Действаше според убежденията си - иначе нямаше да приюти Питър в дома си. Но с времето... несъмнено се бе променил. Цялата история с Алберто го бе променила, нарастващото влияние на Енцо го бе променило. И сега... да, той бе родният ѝ баща, но Флавия не можеше да остане. Не смееше. Първо ѝ натрапи Родриго Шиара, а кой знае за кого щеше да се опита да я омъжи след това. Потрепери, макар че не ѝ беше студено - носеше палто и се бе увила във вълнено одеяло. Синьор Уестърман ѝ бе заръчал да си вземе повече дебели дрехи. „Обличай се топло, скъпа. В Англия ще е студено.“ Англия...