Ако бе останала, мама щеше да се опита да я вразуми и да я накара да размисли за брака с Родриго. Нямаше да я разбере. „Ще се отнася добре с теб - щеше да заяви. - Можеше да е много по-зле.“ Това беше философията на сицилианските жени и тяхното най-голямо проклятие, помисли си Флавия. Затова не се бореха за промяна. „Искаш ли да умреш като стара мома? Искаш ли?“
Не! Нещо дълбоко във Флавия изпищя. Разбира се, че не искаше. Но и не желаеше да се омъжи за човек, когото не обича. Не искаше този мъж да я докосва и милва, не искаше да се грижи за дома му и да му роди деца. Не можеше да живее така. Казвала го бе много пъти на Сантина: „Не може да се живее така.“
Милата Сантина я бе погледнала тъжно и бе прошепнала „Но, Флавия, няма как иначе“.
Ала приятелката ѝ грешеше. Флавия премигна, за да прогони сълзите от очите си. Имаше и друг начин.
Когато подминаха стара каруца, препълнена със зеленчуци, която явно се бе насочила към пазара, Флавия разбра, че наближават Кастеламаре. Пътят се виеше и спускаше към широкия залив и морето, към гарата, където девойката щеше да се качи на влака за Палермо, а оттам - за Месина. Това беше първата и най-кратката част от пътешествието ѝ. И краят ѝ се виждаше.
Флавия бе сигурна, че Сантина греши, защото вече знаеше колко много възможности има пред себе си. Беше ги зърнала за миг, бе ги дочула като шепот. Повече от шепот. Сега имаше Питър и не можеше да го изпусне.
Никога не се бе качвала на влак, Беше се опитала да се подготви, но размерът на това тракащо и пуфтящо чудовище я остави безмълвна. Успя да преброи десет вагона. Mamma mia60... Синьор Уестърман ѝ бе обяснил, че влакът ще я откара до Месина, а там ще го натоварят на гигантски шлеп, за да го превозят през пролива до континентална Италия. Беше невъобразимо. „Ще ти запазим място в спален вагон - казал бе англичанинът. - Ще ти е нужно.“
Девойката дояде кифличката, която си бе купила за закуска. Кураж! Пое си дълбоко въздух, сграбчи износената пътна чанта, която ѝ бе дал синьор Уестърман и в която се побираше целият ѝ оскъден багаж, и се качи. Чувството бе сякаш се хвърля в лъвска паст.
Съскащият дрънчащ влак си проправяше път през острова в посока Палермо. Флавия гледаше през прозореца. Говореше се, че центърът на града е в руини - купчини отломки и палати без покриви, зейнали като празни черупки. Но когато пристигнаха в Палермо, девойката видя само забързани хора по перона на гарата, които слизаха или се качваха. Сетне вратите се затръшнаха, чу се пронизителна свирка и продължиха към Месина. Влакът таеше мощ, която не бе за подценяване, помисли си Флавия. Внушително създание. Докато машината се носеше неумолимо напред, тя чувстваше силата, енергията, ритъма ѝ.
И тогава - точно както бе обяснил синьор Уестърман - влакът бе шумно засмукан на огромен кораб (или поне така ѝ се стори на Флавия, докато бързаше да се прекръсти), който щеше да го пренесе през водата. Не беше далеч - около осем километра - и отне само половин час, но младата жена имаше възможност да излезе от купето си и да се качи на палубата, за да вземе малко чист въздух, от който така се нуждаеше. Беше толкова странно да пътува едновременно с влак и кораб. Но може би това беше само първото от множество необичайни преживявания, които ѝ предстояха, помисли си.
Погледна надолу към бялата пяна, която кипеше край ферибота, докато той пореше водите на пролива. Вдъхна с пълни гърди морския въздух. Бе застанала на парапета, а вятърът брулеше лицето ѝ и развяваше тъмните ѝ къдрици. Сякаш вихър отнасяше стария ѝ живот далеч от нея.
Фериботът се наричаше „Сцила“61. За Флавия гледката на носещия се през Месинския пролив огромен шлеп бе наистина впечатляваща. Чувстваше се привилегирована, че има възможността да плава на този гигантски кораб. Благодарение на синьор Уестърман. Нямаше да успее без него. Папа щеше да побеснее, когато открие, че дъщеря му я няма (а може би вече знаеше, може би точно в този момент хлопаше по вратата на вила „Сирена64, за да разбере дали синьор Уестърман знае къде е Флавия). Но това не я притесняваше. Синьор Уестърман бе способен да успокои папа само с няколко думи - имаше такава дарба.
Разбира се, девойката чувстваше вина. Ако се бе омъжила за Родриго Шиара, това щеше да повиши авторитета на папа в селото. Той щеше да се сдобие с повече привилегии, да получи по-добър достъп до хранителни продукти и помощ за семейството. Бог ѝ беше свидетел, животът в следвоенна Сицилия не бе никак лесен. Хората се нуждаеха от всякаква помощ. Но Флавия Фаро нямаше да продаде тялото и сърцето си в името на комфорта на близките си. Не можеше да го допусне. „Прости ми, папа” - прошепна. Макар че баща ѝ нямаше правото да я обвинява, че е сграбчила тази възможност. Точно така бе постъпил и той, когато същият човек - синьор Уестърман, му бе предложил начин да измъкне семейството си от нищетата.