Въпреки всичко тя се обърна, погледна бреговете на своя остров Сицилия и сложи ръка на сърцето си. „Arrivederci62 - промълви Флавия. - Сбогом.“
* * *
Щом наближиха сушата, приканиха пътниците да се върнат по местата си.
Пристигнаха във Вила Сан Джовани. Това бе най-натовареното пътническо пристанище в Италия - така ѝ бе казал един мъж. Девойката се осмели да го заговори, защото с него бе малкият му син, момченце на около дванайсет години, което през цялото време не откъсна очи от нея. Флавия се огледа сред тълпата от хора, които бързаха във всички посоки. Мястото кипеше от врява и оживление - някои пътници разговаряха, други се провикваха, тичаха, прегръщаха се, махаха, плачеха. Мъже с важен вид във военноморски униформи крачеха наоколо, пристанищни работници товареха стока, кранове вдигаха контейнери от плавателните съдове, свиреха корабни сирени. Младата жена долови във въздуха очакване и вълнение, усещане за пътешествие и промяна.
Самата морска гара не изглеждаше засегната от войната по никакъв начин. Спътникът ѝ се оказа извор на безкраен поток от факти („Построена е във фашистки стил, в залата за заминаващи има огромна скулптурна композиция от Каскела63, която изобразява великия Мусолини, il Duce64, понесен на ръце от земеделците... Трябва да го видиш, скъпа моя, всеки трябва да го види!“), но въпреки че Флавия се опитваше да се преструва на заинтригувана, дълбоко в сърцето си вече нехаеше за политиката. Плашеше я всичко онова, което се случваше в Сицилия. Не бедността, а потисничеството, корупцията, мракът. „Хората са си хора по целия свят - помисли си. - Някои са добри, други - лоши.“
Не можеше да повярва, че същият този тракащ влак ще я откара чак до Рим. Но стана точно така. Пътуването ѝ продължи. Сякаш нямаше край. Последва возене в спален вагон от Рим до Париж: целият път ѝ се сля в поредица от заспивания и събуждания, докато влакът се носеше слепешката напред по безконечните релси. Флавия наблюдаваше през мътния прозорец - ту на дневна светлина, ту в нощния мрак - редуващите се пейзажи, изпъстрени с поля, хълмове, села и градове. Изсвирваха свирки, блъскаха се врати, хора се сбогуваха. Никой не се сбогуваше с Флавия и тя за първи път се чувстваше толкова самотна. Хамали с колички пренасяха багажи. Гара след гара пероните се протягаха като дълги пръсти към бъдещето. Нейното бъдеще...
Флавия бе изтощена. Кой би си помислил, че пътуването може така да изцеди силите на човек? Девойката си бе приготвила дажби - парчета жълт сицилиански хляб („Хлябът на мама“ - помисли си и в гърлото ѝ заседна буца), малко късно грозде от лозата и козе сирене. Похапваше, когато коремът ѝ се свиеше от глад и ѝ напомнеше, че трябва да се храни. Носеше и бутилка с вода, от която често отпиваше, когато гърлото ѝ пресъхнеше.
От гара „Берси“ в Париж се прехвърлиха на гара „Север“. Започваше нов ден. Париж... Флавия не можеше да повярва, че е в Париж. Не в самия град, разбира се, но все пак... Потрепери. Тук ѝ се стори много по-студено.
Забърза надолу по перона. Дори хората изглеждаха различно. Жените бяха по-елегантни, с по-цветни дрехи. Все още се забелязваха следи от военната сивота, но тези дами се бяха нагласили, сякаш отиваха на важно място. Сякаш имаха живот и цел, която не се изчерпваше само с домакинството. Флавия се замисли за майка си и за останалите жени от селото, за техните черни рокли и шалове, за тъмнината. Вече бе пристъпила в един различен свят.
Сега и тя отиваше на важно място. Овладя дишането си и потисна тревожността си, която непрестанно се надигаше у нея въпреки усилията ѝ. Не биваше да мисли за лоши неща, трябваше да се съсредоточи върху позитивното. Да си мисли за любовта. Затова бе поела на това пътешествие. От любов. Защото никога нямаше да намери друга любов като тази, сигурна бе. Такива неща се случваха веднъж в живота. Струваше си всички тревоги и страхове, цялото това изтощително пътуване. Това бе съдбата ѝ.
Запътила се бе към Англия. Лондон, гара „Виктория“. Оставаше още един ферибот, но този път Флавия щеше да се качи на него като обикновена пътничка. Само пътуващите в първа класа имаха право да се возят в спални вагони. Но това нямаше значение. Интересуваше я единствено да стигне до крайната си цел. Англия...