Тес примижа и се загледа в силуета на планината, която се открояваше на фона на безоблачното синьо небе.
- Може ли да се стигне до този залив по пътеката, която минава през природния резерват?
Едва я различаваше в далечината - ивица червена земя, която се виеше между палмите, тамарикса и кактусовите смокини.
Тонино поклати глава.
- Достъпен е само с лодка. - Отново се усмихна широко. - Късметлии сме, не мислиш ли?
- Късметлии сме - съгласи се Тес. Но се бе разтреперила заради водата (или заради нещо друго), затова нагази в плитчините и се отправи към плажа, където се отпусна върху белия пясък. Червеникавите скали на планината се издигаха около закътаното заливче, а по ниските им склонове цъфтяха скални рози, диви розмаринови храсти и жълтуги.
След минути Тонино дойде при нея. Взел бе от лодката раницата и голяма синя плажна кърпа. Постла я и докато вадеше продукти от раницата, Тес се надигна. Бутилките с газирана вода и просеко67 бяха опаковани в хладилна чанта. Имаше и хамон серано68, сирене рикота, доматена салата, жълт сицилиански хляб и портокали.
- Изглежда вкусно - изрече Тес.
И беше. Лакомо нападнаха храната, докато отпиваха просеко от чашите, които Тонино бе донесъл.
- Никога не пий хубаво вино от пластмасови чашки - заяви той. - Не, не, така не се прави!
Мъжът бавно обели един от портокалите. Кората се увиваше като спирала около мургавите му пръсти. Той откъсна парченце и го подаде на Тес.
Тя го прие и отхапа.
- Сладко и топло - отбеляза. - Като слънцето.
Тонино кимна.
- Портокалът е дневен плод. А лимонът е като луната.
- Лунен - съгласи се тя. С цвета на лунното сияние. С аромата на нощта.
Накрая, вече сити, двамата се изтегнаха на кърпата и Тес почти задряма.
- Ти си по-различна - промълви Тонино след няколко минути - от това, което си представях.
„Така ли?“ Вниманието ѝ се изостри.
- И какво по-точно си представяше?
Англичанката се надигна на лакти и плъзна поглед по загорялото му тяло, надолу към тъмните къдрави косъмчета, които се спускаха по гладкия му корем. Не посмя да погледне още по-надолу.
Тонино остана със затворени очи.
- Поредната туристка - отвърна.
Тес долови презрителната нотка в гласа му, но се опита да не я приема лично. Все пак не беше поредната туристка - бе наполовина сицилианка. Навярно Тонино имаше право да ненавижда туристите, които се натрапваха и огласяха плажовете, градчетата и храмовете на Сицилия с шумните си викове и безочливото си поведение, а след себе си оставяха планини от боклук. Но именно тези туристи осигуряваха храната, която той слагаше на трапезата си, нали? Ако не бяха германците, англичаните и богатите италианци от северните райони, които купуваха украсените с мозайки сервизи, инкрустираните мебели, огледалцата и плочките му, как щяха хора като Тонино да си изкарват прехраната?
Но... суетата надделя.
- Какво ме прави различна? - настоя Тес. Беше невероятно колко много се изкушаваше да докосне вдлъбнатината на шията му, точно под адамовата ябълка. Как ѝ се искаше да плъзне пръсти по гърдите му, надолу към пъпа. И още по-надолу... Не можа да устои и спусна поглед към колана на плътно прилепналия черен бански, който му прилягаше като втора кожа. И...
- Ти си красива жена. - Гласът му бе дрезгав и Тес осъзна, че вече е отворил очи и наблюдава как тя го гледа.
Усети, че раменете и гърдите ѝ пламват. Но тази горещина сякаш идваше отвътре, а не от палещото слънце върху кожата ѝ.
- Много туристки са красиви жени - отбеляза тя, макар и колебливо. Навлизаше в опасна територия. Беше ги виждала как позират по бели бански на палубите на лъскави яхти и платноходки, с невъзможно сияен златист тен и от руси, по-руси коси. Бяха по-млади от нея, помисли си и погледна корема и краката си, които бяха стегнати благодарение на плуването и гмуркането, но не бяха чак толкова слаби, колкото преди двайсет или дори преди десет години.
- Косата ти - Тонино прокара пръсти през нея и усука кичур между палеца и показалеца си - прилича на растенията в морето.
Тес се разсмя. Чувала бе и по-ласкави комплименти. И все пак...
- Водорасли?
Той кимна.
- Като на русалка. Жълто и кафяво, червено и кехлибарено. Като яспис.
Виждала бе тези пъстри камъчета в работилницата му. Приличаха на отломките от скали, които често се срещаха по морското дъно - загладени от вълните и осеяни с петна от пясък и мъх.
- Още не си ми разказал историята за русалката - подметна тя закачливо. - Историята на вила „Сирена“.
- Бъди търпелива - отвърна сицилианецът. - Ще ти я разкажа, когато ѝ дойде времето.
Хубаво, но кога щеше да дойде това време?