- Очите ти са синьо-виолетови - продължи той. - Много рядко срещани в Сицилия. Много рядък цвят и при морското стъкло.
- Морско стъкло? - Досега Тес стоеше, опряна на един лакът, но се отпусна отново на пясъка до Тонино. Този мъж определено разполагаше е доста оригинални реплики за свалка.
Не спираше да гали косата ѝ.
- Зеленото, кехлибареното и кафявото се намират твърде лесно. Но да попаднеш на съвършеното, полирано от морето синьо-виолетово... - Поклати тъжно глава.
- Значи имаш късмет, че си го открил от плът и кръв - вметна Тес.
Тонино се усмихна.
- Освен това ме провокираш. - Приближи се още повече до нея. - Интересна си. Забавна. И вбесяваща.
- Аха, разбирам - разсмя се Тес. Неустоимо съчетание, а? - Е, и ти не си чак толкова лош.
- И... - Тъмният му поглед вече я изгаряше.
„Като разтопена лава - помисли си тя. - Като гъст черен катран. О, Боже!“
- И? - подкани го с треперлив глас. Какво ѝ ставаше? Човек би си казал, че никога не е попадала в райско кътче с привлекателен, сексапилен мъж. Именно.
Тонино сложи пръст на устните й:
- И искам да те целуна. Отново.
Тес нямаше време да обмисли отговор на това предложение („О, да, моля!“), защото Тонино вече притискаше устни към нейните и вкусът му бе на мед, рикота и просеко едновременно. Беше толкова хубаво, твърде хубаво, а сетне той дойде по-близо, и още по-близо, докосваше раменете ѝ, бедрата ѝ, целуваше шията и гърдите ѝ...
Тес потъваше. Потъваше, изгубена, зареяна и влюбена във всяка чувствена, блажена секунда от това опиянение.
След минути, допрял лице до извивката на шията ѝ, докато се опитваше да смъкне долнището на банския ѝ със свободната си ръка, Тонино внезапно спря и отпусна длан на бедрото ѝ. Надигна глава и погледна към морето. От устата му се отрони тиха ругатня.
- Какво има? - попита Тес разтревожено, докато се опитваше да се надигне и да седне.
- Морето. Задава се буря - прошепна сицилианецът.
Тя погали с върха на пръста си белега, който пресичаше лицето му. Очерта скулата му и отпусна пръст върху устните му, но вече го бе изгубила. Проследи посоката на погледа му и се опита да успокои дишането си. В далечината се мяркаха разпенените бели гребени на вълните.
- Там морето наистина изглежда малко развълнувано - съгласи се Тес. Към брега повърхността на водата вече бе надиплена като найлон, а не спокойна и гладка както преди час.
За секунди Тонино скочи на крака.
- Вятърът е много силен - заяви. - Трябва да върнем лодката в пристанището, иначе бурята ще ни хване тук. Хайде. - Улови я за ръка и ѝ помогна да се изправи.
„Толкова ли ще е зле“ - помисли си Тес. Но реши да не губи време. Събра останалите от пикника вещи в раницата, грабна хавлията и се затича по плажа към лодката. Внезапно усети пронизващия хлад на вятъра върху раменете си.
- Колко време имаме? - извика.
Тонино ѝ помогна да се качи.
- Десет-петнайсет минути - отвърна. Вече се бе заел да отвързва лодката. Избута я навътре в залива и скочи в нея. Запали мотора и се отдалечиха с пълна газ. Лодката се надигаше и спускаше по вълните, устремена обратно към залива на Четария.
„Състезаваме се с вятъра“ - помисли си Тес, докато отмяташе кичури коса от лицето си и се опитваше да не гледа към Тонино. Не беше разтревожена. По-скоро чувстваше оживление. Казал бе „десет минути“ и навярно след точно толкова щяха да са в безопасност. Морето се вълнуваше буйно и подмяташе малката лодка. Но щяха да успеят. Убедена бе.
Мъжът се пресегна и я хвана за ръка.
- Съжалявам, Тес.
Тя се усмихна и поклати глава. Беше по-добре, че усетиха навреме промяната в морето. И все пак... дълбоко в себе си усещаше парещата болка на желанието. Щеше да се случи. Може би трябваше да е още днес. Но не се случи. Още не.
Когато стигнаха до пристанището, вятърът ги следваше по петите с вой. Зад тях се извисяваха огромни вълни и морето рязко бе потъмняло от тюркоазено до мътносиво. Тес си бе облякла пуловер, но все още трепереше, а косата ѝ бе сплъстена и заплетена от солените морски пръски и бурния вятър. Промяната бе станала внезапно. Не бе предполагала, че Средиземно море може да е толкова диво.
- Точно навреме - въздъхна Тонино, докато изтегляше малката лодка на брега и помагаше на Тес да слезе от нея.
Тъкмо бе приключил с връзването ѝ, когато мобилният му телефон изпиука. Мъжът погледна към Тес извинително, провери телефона си и прочете полученото съобщение. Намръщи се.
- Проблем ли има? - Тес се зачуди дали да го покани на кафе. Не беше най-оригиналната реплика в арсенала ѝ за прелъстяване, а и той приготвяше кафето много по-добре от нея, но не ѝ се искаше следобедът да свършва. Още не.