Хората край нея се бяха скупчили на групички с чантите и куфарите си. Лицата им бяха безизразни, сякаш се страхуваха да покажат къде са или откъде идват. Други крачеха по перона, а някои дори бягаха, като че ли бързаха за спешен случай. Флавия чуваше писъка на свирките, усещаше мощта на парните локомотиви. Трябваше да се движи. Трябваше да тръгне... нанякъде.
Като в унес младата жена последва потока от хора, част от които поне знаеха къде отиват. Излязоха от гарата. Флавия се спря. „Божичко!“ Студен и влажен вятър я блъсна в лицето. Тя потрепери и вдигна яката на палтото си, като я придърпа още по-плътно до шията си. Високи червени автобуси, големи черни таксита, хора, хора, хора... А сега какво? Вкопчила се бе в пътната си чанта и я притискаше до себе си, сякаш ѝ бе извор на утеха. В нея беше всичко, което имаше.
„Движи се, момиче.“ Пристъпи напред. Трябваше да се качи на автобус и да попита някого как да стигне до адреса. Имаше пари, които щяха да ѝ стигнат поне докато намери Питър, а може би и докато си намери работа. Но как да заговори някой от тези непознати? Значи това беше Лондон - всички ужасно бързаха. Докато стоеше и се колебаеше, мъглата сякаш започна да се сгъстява около нея - влажна, пронизваща и задушаваща.
Флавия бе объркана. Никой не се усмихваше. Повечето хора дори я подминаваха, без да я погледнат. Но нима можеше да ги вини за недружелюбието, след като наоколо бе тъй мъгливо, студено и мокро? Леките обувки на девойката пропускаха ужасно и краката ѝ вече бяха подгизнали. С усилие виждаше дори на крачка пред себе си.
- Вземи черно такси от гарата - посъветвал я бе синьор Уестърман. - Не се помайвай, момичето ми, чуваш ли?
Тя бе кимнала в отговор.
- Дай на шофьора адреса на Беатрис. А на Беа предай това писмо.
Англичанинът ѝ бе връчил плътен бял плик заедно с ръкописа с поезия, който тя бе поела ангажимент да занесе на сестра му. Адресът бе изписан с отчетливи черни букви и на плика, и на ръкописа.
- Si, така ще сторя - обещала бе младата жена. Помислила си бе обаче, че ще постъпи по своя начин. Все пак това беше нейното приключение.
Но синьор Уестърман се оказа прав. Лондон ѝ идваше в повече - особено студът и мъглата. Беше изтощена от пътуването. Кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели от стискане, очите ѝ бяха зачервени. Придаде си самоуверен вид, въпреки че въобще не се чувстваше така, и вдигна ръка, за да си извика такси. За нейна изненада, голяма черна кола спря пред нея. Флавия подаде листчето с адреса на шофьора.
Притисна пътната чанта до гърдите си, вмъкна се на задната седалка и въздъхна облекчено, когато се настани. Пътуването ѝ до Англия бе приключило, но истинското пътешествие тепърва започваше. Погледна през прозореца. Много от сградите бяха изоставени или порутени - навярно вследствие на бомбардировките. Но се строяха нови сгради. Девойката виждаше, че градът се променя. Знаеше, че Лондон е пострадал тежко от войната. Но все пак разрухата я потресе.
Успяваше да различи ярко осветени магазини и кафенета, бръснарници и огромни киносалони. Гигантски реклами светеха в мрака. Флавия положи усилия да ги разчете. Трябваше да упражнява езика. Бисквити Jacob’s, шлифери Swallow, помада за коса Brylcreem... Божичко! Колко странно! Обзе я вълнение. Беше свободна. Това бе съвсем друг свят.
Движеха се бавно. Пътищата бяха задръстени от автомобили: черни таксита и червени автобуси, тролеи и дори коне и каруци. По тротоарите гъмжеше от хора - мъже с шлифери и шапки, елегантни жени с вълнени палта и пъстри шалове, които бяха като свежи цветни петна на фона на обкръжаващата сивота. Мъж с каска и бяла лента над лакътя - явно полицай, каза си Флавия - вдигна ръка, за да спре движението, и по негов сигнал множество мъже и жени се втурнаха да пресичат пътя, навярно бързаха по някакви важни задачи. В града цареше оживление. Но гласът му като че ли заглъхваше в тежката мъгла, която го стягаше в прегръдката си. Лондон. Всичко беше ново за Флавия и я плашеше почти до смърт. Но, Пресвета Дево, толкова го искаше...
Спряха пред внушителна триетажна къща на елегантна улица, по чието протежение се редуваха още големи тухлени здания с еркерни70 прозорци. Това трябваше да е Уест Дълич. Флавия огледа улицата с Изумление. Мъглата сякаш се вдигаше и се разкриваха дървета, от чиито листа се стичаше дъждовна вода и образуваше локви по тротоара. Щеше да е наистина хубаво, помисли си девойката, ако слънцето изгрее.