- Хайде, госпожичке - подкани я шофьорът. Нямаше търпение да я остави и да си тръгне. Защо всички бързаха толкова?
Флавия се зае да рови в портмонето си за пари. Човекът с таксито вече бе оставил багажа ѝ на мокрия тротоар. Ако бяха в Сицилия, шофьорът щеше поне да занесе чантата ѝ до вратата, помисли си. Но после се смъмри - „Вече не си в Сицилия!“. Точно от нея бягаше, нали? Спомни си за мама и папа и вината я жегна. Дали бяха ядосани, разтревожени? Оставила им бе кратка бележка с обяснение, но разчиташе на синьор Уестърман да заглади нещата, да помогне на родителите ѝ да разберат. Ако можеше, щеше да ги предупреди, че заминава, очи в очи. Но папа щеше да ѝ забрани да тръгне, знаеше го.
Нямаше избор. А правото на избор беше нещо, от което Флавия се нуждаеше и което желаеше. Синьор Уестърман ѝ бе казал, че това е изконно човешко право.
- Много ви благодаря - обърна се тя към шофьора. - Пожелавам ви приятен ден.
Мъжът я изгледа продължително и отговори през смях:
- Пак заповядай! - Поклати глава и потегли.
Флавия провери номера, написан на листчето, а после погледна сградата. Това беше Търлоу парк роуд и номерът на къщата отговаряше. Изкачи се по стъпалата. Сградата изглеждаше огромна! Дали синьор Уестърман не бе сгрешил? Може би Беатрис Уестърман не живееше тук или бе заминала...
„Кураж!“ Изправи рамене и позвъни на вратата.
Очакваше в такъв величествен дом да я посрещне прислужница, но жената, която ѝ отвори, не изглеждаше като прислуга. Беше висока и слаба, а светлата ѝ коса се спускаше на къдрици. Носеше очила с тънки метални рамки и изглеждаше няколко години по-възрастна от синьор Уестърман. Доста се изненада, когато видя пред вратата си Флавия и багажа ѝ.
- Здравейте - поздрави жената учтиво. - Мога ли да ви помогна?
- Мис Беатрис Уестърман? - попита Флавия с най-доброто си произношение. Дамата имаше явна прилика със синьор Уестърман, особено във формата на носа и брадичката.
- Аз съм - потвърди англичанката с кимване.
- Нося писмо от вашия брат Едуард. - Флавия измъкна дебел плик от външния джоб на чантата си. Беше леко омачкан и влажен от пътуването, но иначе бе непокътнат. - А в багажа ми има и пакет от него - добави за всеки случай, - съдържащ поезията му.
- От Едуард? - възкликна Беатрис с грейнал поглед. Пое писмото и го завъртя в ръцете си. - Дошла си чак от Сицилия?
- Да, с влак - потвърди Флавия.
Беатрис Уестърман наклони глава настрани като птица.
- Наистина ли? И разбираш всичко, което ти казвам?
- Да - кимна девойката. - Говоря малко английски. Вашият брат... и други хора ме научиха.
Беатрис се усмихна.
- Разбирам - заяви, макар че все още изглеждаше объркана. Флавия предположи, че не се случва често момиче от чужбина да се появи на прага ѝ с писмо от брата, когото не е виждала от години.
Искаше ѝ се да подкани англичанката да прочете писмото и изгаряше от нетърпение да влезе в къщата, където навярно щеше да е по-топло и удобно, но щеше да е неучтиво да каже всичко това, затова остана пред вратата, докато Беатрис продължаваше да я гледа невярващо и да върти плика в ръцете си.
- Семейството ми работи за брат ви - обясни девойката. - В Четария.
- А, да! - Беатрис сякаш взе да се окопитва и направи знак на Флавия да влезе. - Моля, заповядай. Извини ме. Влизай вътре, ще пийнем чай. Или кафе - поправи се. - Макар че имам само инстантно, за съжаление.
Флавия нямаше представа какво е „инстантно“, но нямаше значение. Вече бе на топло.
Беа Уестърман направи чай и заедно с него сервира дребни хапки, украсени с краставички, леко увехнали листенца маруля и безвкусни домати. Извади кубче розова желирана шунка от консерва с капаче на винт и се зае да реже тънки резени с остър нож. Консерва червена сьомга. „Червена сьомга...?“ Имаше и кексчета с изкуствен вид и твърда глазура, които дамата нареди върху дантелената покривка на малка помощна масичка.
- Не е много - извини се. - Сега има предимно консервирана храна, а чаят и шунката не достигат, поне по моите стандарти. - Поклати тъжно глава. - Дажби, сигурно знаеш.
Флавия бе изненадана. Разбира се, знаеше за дажбите по време на войната. Знаеше какво е да нямаш храна, да пестиш и да събираш остатъците. Но бе предполагала, че това вече е минало за Англия...
Седнаха на тапицирани кресла в стая с бледосини стени и кремав таван. Освен креслата и масата, мебелировката се състоеше от библиотека, която напомни на Флавия за синьор Уестърман, шкаф със стъклени вратички, пълен с порцеланови сервизи, величествена мраморна камина и картини по стените, за които девойката предположи, че изобразяват английската провинция. На пейзажите се виждаше много зеленина и вода, имаше поля, дървета и плетове - точно както ѝ бе разказвал Питър.