Този път тя си тръгна, без да се обръща.
— Ей, Барт. Татко си е вкъщи.
Беше десет часа.
Кучето стана, прозина се и бавно тръгна към господаря си. Уес разсеяно го потупа, след това се затътри към кухнята, включи лампата и провери за кучешки изпражнения. Плащаше на едно момиче, което въртеше бизнес с графики в сградата, да извежда Барт два или три пъти на ден, като понякога и това не беше достатъчно. Но не и днес.
В хладилника имаше няколко кутийки бира „Ролинг Рокс“. Уес извади две, отвори ги, изпи едната, дръпна един от столовете и тежко се отпусна до масата.
Имаше чувството, че е на сто години.
Изпитваше болезнено желание да вдигне телефона и да се извинява чак до сутринта. Но не помръдна. Телефонът също. Той отново надигна бирата и се втренчи в тъмнината през прозореца.
Това не трябваше да се случва. Всичко вървеше толкова добре, както никога в живота му, дори по-добре — помисли си той — отколкото някога беше с Лидия, когато бяха млади и сигурни, че са влюбени.
По време на първата вълна физическо удоволствие и през следващите седмици на нарастваща интимност се бе опитал да не мисли за избухливостта на Сам. След първата нощ, когато го бе изхвърлила, като научи, че защитава Левън Коупс, бе предпочел да си мисли, че причината се корени в несигурността и алкохола.
Но явно не беше така.
Добре стана, че го разбрах по-рано, помисли си той, но не беше в настроение да гледа оптимистично на каквото и да било.
На път за вкъщи си бе блъскал мозъка да си спомни за всички отрицателни неща у Марк. Но те бяха толкова малко наистина.
Веднъж в колежа, след годежа му с Шийла, Марк ѝ беше изневерил. Но след това чувството за вина го преследваше дълго време — бе го споделил с Уес на едно от „бягствата“ им, чудеше се дали да отмени сватбата, защото е толкова лош.
Беше зашлевил сина си Марк младши през лицето, защото той си бе хвърлил бухалката по средата на един бейзболен мач. Това беше най-ужасният момент на Марк. Но тогава той работеше по осемдесет часа на седмица и се опитваше сам да спаси западащата си фирма. И дори от този случай се опита да извлече нещо положително — подейства му като един вид студен душ. Работеше твърде много, пренебрегваше истински важните неща. Семейството, духовните ценности.
По някакъв начин тези прегрешения успокояваха Уес по отношение на характера на приятеля му. Марк далеч не беше съвършен. Естествено, бе грешил — човешко е. Бе правил неща, от които се бе срамувал. Но, ето защо, според Уес, той беше хармоничен човек. Не толкова стегнат, не задържаше в себе си всички лоши импулси, заради които един ден можеше да експлодира.
Затова се опита да разбере причината, защо изведнъж от толкова много места се бяха затекли да оклеветят и очернят Марк Духър.
Първо бе завистта. Марк беше богат, могъщ и, допреди няколко месеца, пълен късметлия. Точно този тип човек, който малките хорица искаха да видят очернен.
След това онази работа с Транг, политически мотивирана и неоснователна, беше пробила бронята на Духър. А Уес знаеше, че една от непоклатимите истини на живота е, че обвиненията водят със себе си още обвинения.
И сега — накрая — бикът беше ранен, куцаше. Бе дошло времето да го довършат. Всички изоставяха Марк. Хората се редяха на опашка да стрелят в него, когато най-малко можеше да се защити.
Е, Уес не беше герой и нямаше как да ги спре, но пък можеше да застане пред приятеля си и да се опита да го защити, докато той не събере силите си.
Убийството на Транг. Онази история с изнасилването. Враговете стягаха редиците си и не беше нужно да мисли много, за да се сети какво следваше. Щяха да го обвинят в убийството на Шийла.
Уес знаеше, че ще е последната защита. И сега — каквото и да изровеха и да хвърлеха срещу приятеля му — той беше сигурен, че няма да е вярно.
Уес щеше да го защити.
26
Седмица по-късно Тию най-после отбеляза собствен напредък по случая.
Не без притеснение той подкара плимута си през изхода на магистралата при Менло Парк, след това шейсет километра надолу по полуострова на юг от града и най-накрая потърси тесния вход към паркинга на административната сграда на организацията на ветераните. Пътят дотам му напомни за Шеста улица между „Мишън“ и „Брайънт“ в Сан Франциско — най-опасното каре за разходки.
Въпреки че този район се водеше като относително спокоен, оживената главна улица на малкия град представляваше територия, окупирана от психиатрично болните бездомници — трайното наследство на Рейгън. Полицаите им казваха „осемстотни“ или „пет едно петдесет“; тези имена отговаряха на номерата на клаузите в правилника за Социална помощ, но както и да ги наречеш, това си беше пълна трагедия. Скитници, наркомани, клошари.