Тию ги виждаше всеки ден из града, но тук, на две крачки от Силиконовата долина, където слънцето не спираше да грее и богаташките имоти събираха слънчевите лъчи, бедността и отчаянието изглеждаха особено потискащи.
Освен това ясно съзнаваше какви проблеми може да има тук с националността си. Мъже в стари военни униформи — сами или на малки групи — пръснати тук и там по главната улица и под дърветата, които осигуряваха сянката на паркинга. Тию знаеше от коя война са ветерани.
И колкото и време да минеше, в мозъците на някои от тези момчета винаги щеше да бъде 1968 година.
Той излезе от колата. Според стандартите на Сан Франциско това тук си беше убийствена жега. Още нямаше обяд, а температурата надвишаваше 25 градуса. Тию бе облечен в светъл ленен костюм и реши, че може да остави шлифера си в колата. На шейсет километра оттук в Сан Франциско ръмеше и температурата беше около 10 градуса.
Няколко мъже в стари анцузи се побутнаха, докато минаваше покрай тях на път към огромните врати, но той се усмихна, поздрави ги, подмина ги и влезе в сградата, преди онези да направят и две крачки.
Мястото приличаше на болнично заведение и миришеше на такова. Покритият с линолеум широк коридор вадеше ехо от всяка стъпка. От лявата му страна високият до кръста плот разделяше правителствените работници от ветераните, повечето от които чакаха да ги извикат по номер. Над плота, на зелената лъскава стена, висяха в дървени рамки портретите на всички президенти от Айзенхауер насам, както и на солидна сбирка от адмирали и генерали (включително и Айзенхауер в униформа). В дъното на коридора голям прозорец пропускаше много светлина.
Тию постоя за минута, зачете се в правилника на сградата, докато събере кураж. Постепенно осъзна, че шумът зад него беше утихнал.
Реши да не обръща внимание на това, откри номера на стаята, която му трябваше, и тръгна право натам.
— Ей!
Някой викаше след него, но той стигна до големия прозорец, зави наляво и тичешком изкачи стълбите.
Имаха късмет, че намериха Чаз Браун тук, в центъра по дезинтоксикация. Нито Тию, нито Глицки имаха представа накъде може да ги отведе той, но Глицки ръководеше това разследване и бе изпратил Тию да го разпита.
Миналия четвъртък и петък той беше тичал нагоре-надолу, за да намери Чаз Браун или Майкъл Линдли, двамата оцелели от взвода на Духър във Виетнам. Духър сам им бе дал имената по време на разследването на убийството на Транг.
Сега на Ейб му миришеше на кръв. Каза на Тию, че просто трябва да намерят всичко възможно за Духър, от какъвто и да е източник. Глицки действаше в Сейнт Франсис Ууд, говореше със съседите, претърсваше заложните магазини в съседните квартали, като още се надяваше да намери байонета, дрехите, които Духър беше носил, каквото и да е.
А Тию тръгна да търси поредния липсващ човек.
Чаз Браун не беше напълно изпаднал. Вярно бе, че в избелелите дънки и размъкнатата тениска, с дългата и немита посивяла коса и брада не приличаше на някой, който работи за прехраната си. Но очите му бяха ясни, ръкостискането — здраво.
Дойде навреме в кабинета на съветника си, точно на обяд, и не показа никакви предразсъдъци спрямо Тию. След няколко минути Тию предложи да го заведе на обяд. Наблизо имаше страхотна пицария, наречена „Франки, Джони и Луиджи“.
Браун тежеше не повече от седемдесет килограма при височина почти метър и осемдесет — като че ли не би отказал едно добро ядене.
Освен това Тию си помисли, че ще може да поговори по-откровено с него, ако го отведе далеч от съветника му.
И така те седнаха под един чадър на бели и зелени ивици и си поделиха голяма пица, от която Тию нямаше да успее да изяде и едно парче. Един резен, препълнен с чушлета, наденички, маслини, гъби, пеперони, сирене и аншоа, тежеше почти половин килограм.
Като съдеше по това как Чаз започна да пие, Тию прецени, че той сам ще изпразни цялата кана бира, която беше поръчал. Вече начеваше третата си чаша. Тию пиеше студен чай.
Двамата мъже още не се бяха отпуснали, но бирата развързваше езика на Чаз. Джобният касетофон се въртеше и вече бяха обсъдили миналото на Тию, като бяха стигнали до извода, че е твърде млад да е бил във Виетнам. И баща му, който през цялото време беше и си остана антикомунист, не бе носил униформа. Старият господин Тию бе капиталист, занимаваше се с търговия с коприна в Сайгон и трябваше да се изсели, когато градът беше изоставен от американските войски. Значи Тию и Чаз бяха нещо като съюзници.