— Духър покри всичко. Той нямаше нищо общо. Ние — аз и Линдли — също нямахме нищо общо. Взаимно си осигурихме алиби. Били сме на пост, момчетата в лагера се надрусали с тези боклуци и готово.
— И са ви повярвали?
Браун кимна.
— Но това не е всичко. — Глътка бира. — Проблемът е, че Духър знае, че вината е негова. И ние го знаем. И след това той иска да бъдем приятели. Да е сигурен, че аз и Линдли не му се сърдим.
— Как се опита да ви стане приятел?
— Уреди да заминем — аз и Линдли — в Хаваи. Знаеше как да получи това, което иска. Мислеше, че ще ни покаже как да си изкараме добре и така ще компенсира другото, ей такива лайна. Линдли не пожела да отиде.
— Защо? — Въпросът беше конкретен и Браун отново се поколеба, но Тию не можа да се спре. — Чаз, защо Линдли не е искал да отиде?
— Мислеше, че ще ни убие и двамата.
— Защо?
— Защо? Защото знаеше, че е затънал жестоко. Само да се обадим и щяхме да го разкатаем. Бяхме единствените свидетели и освен това бяхме бесни.
— Яд ви беше на Духър?
Браун сви рамене.
— На всичко бе, човек. Там се сдушаваш яко с момчетата. На двайсетина години си и изведнъж само ти оставаш жив. Как да не побеснееш?
Тию не можеше да не се съгласи.
— Но ти си отишъл при Духър? В Хаваи.
Чаз кимна.
— Бях сляп. Според мен никого нямаше да убие. Линдли просто бе откачил, така си мислех.
— Сега не мислиш ли така?
— Е, той не се опита да ме убие. Ето ти доказателството.
Очите му като че ли отново се изпразниха, но Тию усети, че Чаз крие нещо. Той посегна към дръжката на халбата си, но виетнамецът учуди сам себе си, като се пресегна и сграбчи китката му.
— Какво? — попита той.
— След това винаги съм си мислил, че ако и Линдли беше дошъл, Духър щеше да ни убие. Когато отидох сам в хотела му, той направо изперка, умълча се, все едно какви сме такива копелета, той искал да си прекараме добре, а ние…
— И какво стана онази вечер?
— Нищо. Напихме се. Честно да ти кажа, за пръв път видях някой да се напие повече от мен. Може би малко ме е било страх от него, да не направи нещо. — На опустошеното лице на Браун се появи момчешка усмивка. — Много ром излях под масата онази вечер. Още ме е яд.
— Сигурно. — Тию отново го върна на основната тема. — И след това станахте приятели, така ли?
— Силно казано.
— Защо?
— Защото той беше офицер. — Този път Чаз успя да докара чашата до устните си. — Не, не беше и това. Беше жалък. Това е причината.
— Жалък?
Кимване.
— Случвало ли те се е някога някой толкова да ти се натиска да ти стане приятел, че да не можеш да го траеш?
— А Духър искаше да станете приятели?
Сега вече всичко му се връщаше и Браун започна да върти глава.
— Не, не. Искаше да му простя, това искаше. Докато бяхме живи и докато той не ни убиеше, искаше ние да знаем колко зле се чувства, как го е доказал, как е искал да се реваншира, майната му.
— Как го правеше?
— Това няма да ти кажа. Ченге си.
— И какво от това?
Тию продължаваше да държи китката на Чаз, който изведнъж се усети, измъкна си ръката, приближи халбата до устните си и я надигна. Пресуши я. Пое дълбоко въздух.
— Значи той уби Нгуен, онзи, който ни доставяше хероина. Отишъл в магазина и го наръгал с байонета си, а след това изтрил шибаното острие в пижамата му. Всичко ми разказа, като мъж на мъж, как поел този риск и така нататък, за да отмъсти за момчетата. И аз да му простя, да го видя какъв герой е. Вярваш ли ми?
— Господи! — Глицки седеше до масата в една от стаите за разпит на четвъртия етаж. Изключи касетофона.
— И аз така мисля — обади се Тию, — но го изразих по друг начин.
— Изтрил си байонета в пижамата на оня!
— Това и на мен ми е любимото. Мислиш ли, че на Драйсдейл ще му се види достатъчно?
— Натам върви. Но аз още не съм ти казал другите новини.
— Какви са?
— Получихме резултатите от изследването на кръвта. Знаеш ли какво е ЕДТА? — погледна бележките си Глицки.
— Разбира се. Етиленедиаминететраацетинова киселина. — Глицки зяпна. — Сестра ми е медсестра — обясни Тию. — Препитвах я преди изпити. И какво за нея?
Глицки клатеше глава.
— Значи си мислиш… повечето хора си мислят, че след като им вземат кръв, я слагат в нещо, затварят я по някакъв начин, изследват я или там каквото правят, нали?
— Да.
— Да, но често се налага да добавят някакъв антикоагулант към кръвта, за да не се съсири и това, синко, е ЕДТА. Всъщност не е и точно така. Не го добавят към кръвта. Той си е във флаконите. Отгоре нали са с лилави запушалки.