— Страхувам се, че не можем да направим нищо по въпроса, Крис. Случаят е на Глицки.
Лок замълча за секунда, след това изпсува и стовари длан на бюрото си. Отиде до прозорците и се загледа навън с ръце зад гърба. Заговори, без да се обръща:
— Наистина, наистина не искам да обвинявам никого, особено някой влиятелен адвокат, в убийство, което не е извършил.
— Нито пък аз.
Лок се обърна.
— Ти какво мислиш, Арт?
Време беше да застане на нечия страна и Драйсдейл пое дъх.
— Мисля, че Глицки е прав, въпреки че ще види зор да го докаже.
— Не смяташ, че е тръгнал да смазва Марк Духър или нещо подобно, да подставя улики, такива работи? Или пък смъртта на жена му да не…
Но Драйсдейл беше категоричен.
— В никакъв случай.
Лок отново се обърна към прозореца.
— Добре, ще ти кажа решението си и няма да ти хареса. Ще го обвиним в убийството на жена му, но не и на Виктор Транг. От това, което чух от теб, не можем да докажем Транг.
— Ами повтарящият се мотив с изтриването на острието…
— Няма да стане. Значи обвинението е едно, предумишлено убийство, без екстри… — Екстрите бяха убийства при специални обстоятелства — убийство на полицай, убийство на няколко души, убийство с цел облагодетелстване и други особено ужасни престъпления.
— Но имаме поне две екстри.
— Не — отсече Лок. — Заставам зад екипа си само по обвинението, което има шанс да бъде доказано. Но лично аз не съм убеден, Арт. Нещо ми намирисва, ама не мога да постъпя иначе, нали?
— Мисля, че не.
— Добре. Предявете обвинение, само че по това дело искам да се пипа с ръкавици. Сгафите ли нещо, искам да го знам от предишния ден, ясно?
— Да, господине.
— И още нещо. Гаранцията ще е четвърт милион.
— Какво? — изненада се Драйсдейл. Това беше нечувано. Заподозрените в убийство не излизаха под гаранция, а ако се правеше изключение, то бе за милиони. Четвърт милион долара гаранция означаваше, че Духър щеше да изтегли десетте си процента печалба от някои от акциите си и щеше да излезе на секундата. Всъщност изобщо нямаше да могат да го арестуват.
— Чу ме, Арт. Специално този човек е невинен до доказване на противното и искам да се отнасяте с него като с невинен. Ясно ли е?
— Но тази гаранция… Това е прецедент…
— Става въпрос за безпрецедентен случай. Ако Аманда Дженкинс го иска, и ти мислиш, че ще спечели, добре. Уважавам те, Арт. Но ще го направим по моя начин. Точка.
— Но…
Лок вдигна ръка.
— Без но! Стига толкова!
28
Глицки хареса тази жена. Срещата бе за седем и половина и звънецът на входната врата звънна на секундата. Той уважаваше поговорката, че чистотата се нарежда веднага след вярата в Бога, а зад тях в неговата класация идваше ред на точността. Рита започваше добре.
В началото националността ѝ го учуди, тъй като името Рита Шулц му се струваше немско. Но тя беше едра и здрава испаноговореща. Прадядо ѝ, обясни жената, дошъл от Мексико с войските на император Максимилиан и след това останал. Беше на трийсет и три години и говореше английски с акцент, но граматически правилно.
Шест години бе работила за едно семейство и препоръките ѝ бяха блестящи. Сега семейството очакваше третото си дете и жената беше решила да си вземе дълга отпуска и да остане у дома с новото си бебе и другите деца, така че вече нямаше да има нужда от бавачка. Но това означаваше, че Рита не можеше да започне, докато не се роди бебето. Очакваха го до няколко дни.
Глицки реши, че за Рита Шулц си заслужава да почака.
Отдавна бе мръкнало и Кристина седеше сама в кабинета си в „Маккейб и Рот“. Стаята беше малка и оскъдно мебелирана — бюро, компютър, библиотечка, кантонерка. Вратата бе отворена, можеше да види приемната и дори да зърне моста „Оукланд Бей“, но нейната стая нямаше прозорци. Когато се нанесе, стените бяха голи, после тя закачи няколко плаката, за да намали чувството си за клаустрофобия в тази кутийка. На бюрото ѝ имаше снимка на родителите ѝ, застанали до басейна в Оджай, усмихнати.
Дочу шум някъде от етажа и вдигна поглед от резюмето, което пишеше. Погледът ѝ падна върху снимката, при вида на безгрижните ѝ родители сърцето ѝ се сви и тя погледна часовника.