— Искаш да кажеш от това, което ти ще платиш на някой друг. Заради парите ли го правиш?
— Не, това е между другото. Ще спестя малко пари, но искам да е с нас. Адски красива е, мъжете съдебни заседатели ще искат да са на нейна страна.
Фаръл клатеше глава.
— Напротив, ще ти завиждат, а жените ще ги ударят комплексите.
— Не е вярно.
— И залагаш живота си?
Духър като че ли се замисли.
— Аз съм човек, който рискува, Уес. Интуицията ми казва, че в този случай съм прав. Цял живот съм вярвал на интуицията си. Така че, да, бих заложил живота си. Такъв съм си и мисля, че доста добре съм се справял досега, не мислиш ли?
Уес долови скритото послание: „По-добре от теб, стари приятелю“.
Но идеята беше ужасна. Уес просто не можеше да се примири и да я приеме, въпреки че виждаше накъде отиват нещата.
— Ами ако не се сработя с нея? Ако не се погаждаме?
— Защо да не се сработите? Двама професионалисти, обща кауза, в която вярвате. Защо да не се погаждате? — Духър погъделичка самочувствието на Фаръл. — Ти ще си мъжът, Уес. Тя ще приема заповеди от теб. И не би пропуснала такава възможност, ще скача и през обръч, ако ѝ заповядаш.
Отново вървяха. Следобедът беше мрачен, четирите платна на „Брайънт“ бяха претъпкани с коли, които искаха да преминат моста „Бей“. Клаксони, ругатни.
— Защо я искаш, Марк? Честно?
— Току-що обясних.
Фаръл поклати глава.
— Не, исках да кажа в личен план. Питам те като приятел, не като адвокат. Не вярвам да не виждаш колко лошо може да се извърти всичко. Не е ли така?
— Така е — призна накрая Марк. — Говорихме, че риск съществува. Мисля, че си заслужава да го поемем.
— Защо?
Духър направи още няколко крачки и след това прегърна Фаръл през раменете.
— Предполагам, че я искам по същата причина, по която искам теб. Няма да се чувствам удобно с някой, който просто съм наел. — Той придърпа Фаръл по-близо до себе си. — Тя ми вярва, Уес.
Аманда Дженкинс бе заменила традиционната си мини пола с консервативен тъмносин костюм. Сега косата ѝ стигаше до раменете, краищата ѝ бяха подвити навътре. Лейтенант Ейб Глицки седеше до нея на масата на обвинението и помагаше в подреждането на документите.
Глицки бе опитал да се изолира от лудостта на всичко това през последните няколко месеца. Достатъчно му беше, че има да мисли за децата и за новата си работа. Предсказанието на Батист се бе сбъднало и сега той завеждаше отдел „Убийства“. Вестниците можеха да пишат каквото им хрумне за повишението му, но той знаеше, че Батист искаше точно него за свой заместник, а на изпита за лейтенант бе втори по успех. Беше си го заслужил.
На Марк Духър гледаше като на несвършена работа от дните си като сержант. Бе разследвал случая, беше събрал доказателства, бе ги предал на областния прокурор. Делото си оставаше негово, докато осъдеха Духър.
Така че по изискване на областната прокуратура, Глицки седеше зад масата на обвинението до Аманда Дженкинс, облечен в тъмния костюм, който беше купил за погребението на Фло и който не бе обличал оттогава.
Почти седем месеца.
Щеше да стои тук всеки ден до приключването на процеса. Според Законодателството на щат Калифорния, клауза 777(В) областната прокуратура имаше право да призове „длъжностно лице“, което да присъства по време на процеса и обвинителите обичаха разследвалият случая полицай да бъде до тях по няколко причини — да имат човек, който да подготви другите свидетели затова, което им предстоеше, да пробват стратегиите и теориите с друг професионалист, да говорят с някого през почивките, да разчитат на някой, който да наблюдава съдията и съдебните заседатели. Ако например някой от заседателите заспеше, Глицки щеше да каже на Дженкинс да повтори съответните неща.
Но най-вече това беше втори чифт уши, който слушаше какво всъщност казваха свидетелите, а не това, което всички — освен съдебните заседатели — очакваха и следователно чуваха. Имаше огромна разлика и Ейб беше точно за това.
— Всички да се изправят. Отдел 26 на Висшия съд на град и област Сан Франциско влиза в заседание. Съдия е Оскар Томасино.
Фаръл се изправи, намести вратовръзката си и прочисти гърло — нервите му бяха опнати до скъсване. Стотици пъти бе присъствал в съдебни зали, но нищо не можеше да се сравнява с напрежението по това дело. И накрая, след всички подготовки, то беше започнало.
Облечен в черната си тога, Томасино се запъти към мястото си. Седна, оправи полите на черната си дреха, подреди някакви документи, отпи глътка вода, пошепна нещо на съдебния репортер, който му се усмихна. Въпреки че беше наясно, че това си бяха чисти ритуали, Фаръл се зачуди какво говори съдията и дали се отнася за тях. Томасино повдигна рунтавите си вежди и огледа залата. Присъстващите сядаха, шумяха и почти никой не чу как съдията ги поздрави с добро утро.