Но това не го притесни. Той почука с чукчето си като че ли да провери дали още работи и кимна към сътрудника си:
— Обяви делото.
Сътрудникът се изправи.
— Съдебно дело номер 159317, Народът от щат Калифорния срещу Марк Франсис Духър. Страните да обявят присъствието си за протокола.
Фаръл погледна наляво към клиента си, а след това и към Кристина. Вирнат палец, дежурната усмивка за самочувствие, заради клиента. Той самият не се чувстваше много уверен, бе загрижен, че слабостите му и нежеланието, с което прие Кристина като помощник, фатално ще се отразят на делото.
Кристина изглеждаше добре — по дяволите, тя винаги изглеждаше добре — и определено беше готова за битка. Фаръл дори трябваше да признае, че тя работи съвестно и всеотдайно, както и че притежава афинитет към правото.
Е, и? Въпреки това, въпреки напереното ѝ държане и чувството ѝ за хумор, той искаше тя просто да изчезне.
Защото, дявол да го вземе, бе влюбена в клиента им.
Уес беше сигурен, че между тях още не бе имало нищо, но изобщо не се съмняваше, че нещата скоро ще се променят и направо го втрисаше.
Това беше неназованият мотив. Фаръл нямаше представа дали Аманда Дженкинс ще го повдигне пред съда, но това бе единственият аргумент за вината на Духър, който Фаръл не можеше да разбие на пух и прах.
Този въпрос лежеше заровен под рационалните аргументи дълбоко в него. Имаше нощи, в които той надигаше глава като призрак и Уес се събуждаше плувнал в пот.
Но времето за размисъл бе свършило.
Абсолютно сериозен, Томасино самодоволно отвори папката си, за миг се зачете и хвърли поглед към масите на адвокатите.
— Госпожо Дженкинс — започна той, — господин Фаръл. Преди да извикаме първите кандидати за съдебни заседатели, трябва да вземем решение по точка 402.
Дженкинс се изправи.
— Да, Ваша Светлост.
Съдията пак се зачете.
— Имате два иска, като и двата са свързани с показания за характера, които както знаете не могат да се използват за опровергаване от обвинението.
Томасино поясняваше този технически въпрос, но исковете по точка 402 бяха точно за това. По закон показания за лош характер не можеха да служат като доказателство, че обвиняемият е извършил дадено престъпление. Например, ако Джо Смит набие кучето си, това не означава, че е убил жена си.
Освен това законът бе наясно с естествената човешка склонност на обвинението да опетни репутацията на обвиняемия, като извади на показ всички лоши неща, които той е правил, така че да изглежда по-вероятно, че е извършил и онова, в което го обвиняват. Затова бе създал и тази преграда за подобни неща.
Ако преди това защитата не представеше доказателства за добрия характер на обвиняемия, правилникът за доказателствата забраняваше на обвинението да представя показания, накърняващи репутацията му.
Фаръл бе направил този иск, защото свидетелският списък на Аманда Дженкинс включваше някои бивши колеги на Духър, които нямаха много мили спомени за него. Но най-вече, защото обвиненията на Чаз Браун и Даян Прайс се бяха прикрепили към обвиненията в убийство към Духър.
Дженкинс мислеше, че те са важни за разбиране на истинската същност на Марк Духър. Острието на стратегията ѝ явно се състоеше в това, че Духър не е този, за който се представя, а без показания за характера това щеше да е трудно. Дори и да беше убедена, че има достатъчно физически доказателства и доказуема теория, с която да го осъди, ако можеше да се сложи и още нещо отгоре, нямаше защо да го пропуска.
От друга страна, ако Фаръл се задоволеше само с опровергаване на останалите доказателства на Дженкинс, въпросът за характера на Духър изобщо нямаше да се повдигне. Защитата първа трябваше да представи показания за характера на обвиняемия, иначе нямаше да бъдат приети. Затова Фаръл не беше сигурен дали те изобщо ще му потрябват.
От друга страна Уес знаеше, че понякога можеш да опровергаеш всички доказателства и въпреки това да не успееш да убедиш съдебните заседатели. Невинен до доказване на противното беше прекрасна идея, обвинението се нагърбваше с доказателства, но човешките същества бяха склонни да приемат, че щом хората ги арестуват и водят на съд, значи вероятно са виновни. Затова и Фаръл — като Дженкинс — знаеше, че от много глава не боли.