Кристина клатеше глава, забила поглед в пода.
— Какво? — обърна се към нея Уес.
— Не искам да го правя. Не искам да правя никого на нищо. Съжалявам я. Не го ли разбирате?
— Аз те разбирам — обади се Марк.
— Извинявай, но плюя на това. Радвам се, че вие двамата сте толкова чувствителни. Ей тука вътре ми става едно топло… — Фаръл се завъртя в малката стая. — Урок номер едно — на процес, като на война. Милост към никого. Разрушаваме всичко по пътя си, защото ако не го направим, сигурни бъдете, ще разпердушинят нас. Съчувствието няма място тук. — Фаръл леко смекчи глас. — Виж, Кристина, тази Даян Прайс се опитва да изпрати клиента ни в затвора за по-голямата част от онова, което остава от живота му, и това я прави мой враг. А и лъже! Което пък я прави твой враг.
— Просто не съм свикнала да мисля по този начин.
Духър ѝ се притече на помощ.
— Уес, и ти можеш да го направиш. Не е задължително да е Кристина.
За рекордно кратко време Уес отново набра пълна скорост.
— Разбира се, че и аз мога да го направя! Всеки може да го направи! И по телефона можем да я свършим тази работа. Но Кристина, понеже е жена, може да я свърши най-добре, а ние към това се стремим. Винаги най-доброто. По този начин се печели дело. Единствено по този начин. — Фаръл втренчи яростен поглед в тях.
— Добре, Уес, добре. Много си сладък, като си ядосан. Казвали ли са ти го?
— Не — отвърна той. — Никой не ми го е казвал. Кристина, какво мислиш?
С доволство Фаръл отбеляза, че тя бе леко пребледняла. Може би най-накрая започваше да разбира в какво се е замесила. Но Кристина се стегна.
— Не — отвърна тя, — мисля, че си по-сладък, като не си ядосан.
Когато Томасино обяви обедната почивка, Глицки си проправи път през тълпата в галерията и след това мърморейки „Без коментар“ се провря през журналистите в коридора. Качи се по стълбите, а не в претъпкания асансьор, до отдел „Убийства“, до своите собствени три метра и половина лично място. Искаше да си изяде кифлата и ябълката на спокойствие и може би да отхвърли малко административни задачи, преди съдът отново да се събере в един и половина.
Но още не направил и крачка навътре в стаята, видя на бюрото си Пол Тию. Заедно с някакъв мъж — дълга коса, блеснал поглед, напомпан, нещастен и раздърпан. Глицки веднага разпозна симптомите — човекът беше друсан с метамфетамини.
— Помниш ли Чаз Браун? — попита Тию.
Глицки се канеше да кимне, да му стисне ръката, да се държи възпитано, но Браун не му даде такава възможност.
— От къде на къде няма да свидетелствам? Колко време се мотах с вас, а сега за мен какво?
Тию се намеси:
— Чаз чул за решението на Томасино от приятелите си в съдебната зала. Надяваше се да изкара още няколко дни в „Мариот“. — Градската управа настаняваше свидетелите си в различни хотели и Чаз очевидно се бе надявал на по-дълга ваканция.
Ейб не беше особено впечатлен.
— Решението не е наше, Чаз. Искахме да свидетелстваш. Съдията реши друго. Ние губим.
— Защо? Онзи там убива един, после друг, след това и жена си. И ми казваш, че няма връзка.
— Напротив.
— И защо тогава бе, човек?
— Няма доказателства. Няма доказателства, че е имало убийство.
— Ами аз че го казвам, това не е ли доказателство?
Глицки запази спокойствие.
— Не си го видял, Чаз. Не си бил свидетел. Сайгонските архиви, ако е имало такива, са унищожени. — Той сви рамене и повтори: — Губим.
— Говорихме ги тези неща — намеси се Тию. — Какво искаш да направим, Чаз? Още една вечер да преспиш в „Мариот“? — Той хвърли пълен с надежда поглед към Глицки.
— Ами на всички съм казал, че ще участвам в процеса…
И сега, помисли си Глицки, дори и тази мъничка слава щеше да го подмине. Представи си колко разочароващо може да бъде това, но най-вече му се искаше Чаз да си тръгне. Вече не им трябваше, а и не беше от най-подходящите посетители на Съдебната палата.
— И Духър ще се измъкне, нали?
— Надяваме се, че няма да стане така, Чаз. Затова е и този процес.
— Но не искат да слушат за онзи, когото уби там?
— Страхувам се, че не.
— Кучи син — процеди Чаз. — Никога не си плаща за нищо, нали?
В този момент нещо в Глицки се преобърна. И преди се бе срещал с Браун и той никога не бе напълно трезвен, но никога и откровено враждебно настроен към Духър. Може би сега това се дължеше на хапчетата, но като че ли изведнъж се появи и нещо друго.