Когато Уес влезе в кабинета, Глицки си помисли, че той не би могъл да изглежда по-зле, но ето че сега това ставаше пред очите му. Видимо.
Дженкинс се обади.
— Ще бъда откровена с теб, Уес. И двамата знаем, че това е първото убийство, което съм докарала до съд. Колегите ми в прокуратурата започват да се чудят защо получавам заплата, щом не ходя в съда. Не ми се чака още шейсет дни.
— Минимум — обади се заплашително Томасино.
— Минимум — повтори тя. — И мисля, че аргументът може да бъде, че избликът му е потенциално толкова вреден за клиента ти, колкото и полезен.
Усърдно кимване.
— Точно за това си говорихме — каза Фаръл.
— Значи се разбрахме — заключи Дженкинс.
Глицки се възхити на Аманда. Звучеше искрено, макар да знаеше, че истината е друга. При обявяването на почивката Дженкинс беше изпратила Глицки да извика Арт Драйсдейл и да му каже, че тя ще поиска отмяна на гаранцията на Духър.
Драйсдейл се бе обадил по телефона — тайно, но може би на Крис Лок — и след това придружи Глицки до Отдел 26, където все още напушената Дженкинс седеше на мястото си.
За себе си Глицки беше сигурен, че Лок несъмнено има някаква лична — политическа — връзка с това дело. Областният прокурор не искаше да отлага, не искаше нещата да останат неразрешени, въпреки че бе настоял за неразумно ниска гаранция. Правеше услуга на архиепископа.
Докато Драйсдейл обясняваше, че областният прокурор не е съгласен с отмяната на гаранцията, Томасино беше викнал Дженкинс в кабинета си, за да обсъдят същия въпрос и Драйсдейл ѝ бе осигурил причината, поради която тя се отказа от това си искане.
Фаръл от друга страна беше удавник, току-що потънал за трети път, отворил очите си под водата и видял спасителния пояс. Веднага се протегна да го докопа.
— Ваша Светлост, няма да позволя нещо подобно да се повтори.
Томасино го изгледа зверски, изръмжа и се намести в стола си.
— Добре, има и друго.
Двамата адвокати се спогледаха в недоумение.
— Не знам до каква степен сте в състояние да контролирате поведението на клиента си, господин Фаръл, мисля, че не много. Но може би е възможно да упражните някакво влияние върху помощничката си. Не искам да секвестирам заседателите, но ако се чуят още някакви истории за господин Духър и госпожица Карера, няма да имам избор. Мъжът е обвинен в убийството на жена си, за негово добро е да си държи панталоните вдигнати — извинявай, Аманда — поне докато заседателите се ориентират. — Казал съм им да не гледат телевизия и да не четат вестници, но всички знаем какво ще стане, ако обвиняемият продължи да се появява на първа страница. Това не е в ничий интерес. Съгласни ли сте?
— Да, Ваша Светлост.
— Добре. — Томасино помълча няколко секунди, после си погледна часовника. — Смятам да приключим за днес, като това, господин Фаръл, ще ви даде достатъчно време да изясните някои неща с клиента и помощничката си. На ваше място бих се възползвал от тази възможност.
Фаръл едва успя да кимне. Желанието на съдията съвпадаше с неговото.
33
Така че Глицки си тръгна рано.
Беше четвъртък и още нямаше три часа. Никой не го чакаше по горните етажи, затова се разписа за една кола и подкара към къщи, намери място за паркиране точно пред дома си и влезе вътре.
Рита спеше на канапето, което беше добре. Будеше се с тях в шест и половина и поддържаше безупречна чистота. Ставаше заедно с Ейб, когато някое от момчетата се обадеше нощем, и ако ѝ трябваше да си навакса съня през деня, Глицки нямаше нищо против.
На печката в кухнята къкреше тиган с гъст черен сос, покриваше прозорците с пара и пълнеше помещението със силната си миризма. Няколко разчленени пилета се размразяваха на тезгяха.
Отвори леко кухненския прозорец и чу гласа на Айзък измежду дърветата. Имаше късмет с този заден двор. Въпреки че го делеше със съседите си отдолу, място имаше достатъчно. А точно зад него беше велосипедната алея.
Преди, когато имаше пари за такива екстри, градът беше построил малка детска площадка — няколко люлки, катерушка, пързалка — на стотина метра надолу по пътеката.
Глицки излезе през задната врата и надолу по стълбите, пресече двора под удължаващите се сенки и тръгна по велосипедната алея. Страшно му се искаше момчетата да играят заедно, да бъдат заедно — като семейство — и днес беше един от онези чудни дни, в които това се случваше.