Надпреварваха се кой ще се издигне по-високо с люлката — една от онези игри, за които Глицки предпочиташе само да слуша, но не и да гледа. И днес му се появи нова бръчка, докато наблюдаваше как двама от тях държаха една пръчка, а третият се бореше хем за височина, хем за разстояние.
И счупени крака, помисли си той. Откъртени зъби. Ожулени колене.
Но животът е риск, каза си. Наслаждават се на момента. Така да бъде.
В този момент Джейкъб се просна в пясъчника, преметна се и видя баща си.
— Татко! — затича се към него, като спря секунда преди да го прегърне, което щеше да е срамно. Но позволи на баща си да сложи ръка на рамото му. — Какво правиш вкъщи?
— Да, още е светло — приближи се Айзък, в гласа му имаше ирония.
Глицки знаеше, че непрекъснато работи, но не виждаше как може да промени нещата. А сега си беше вкъщи, нали?
— Мислех да отидем да изберем коледна елха.
О Джей изстреля юмрук във въздуха.
— Йе-е-е! — И веднага се затърча към къщата, а другите двама се опитаха да го догонят.
Дори Ейб направи опит да се затича.
Нощем Рита разгъваше сгъваемото легло и спеше зад параван в дневната. Глицки не се бе замислял над това, докато не купи най-голямото дърво, което намери, и сега в просторната дневна направо не можеше да се разминеш.
За да направи място за дървото, той премести креслото си и табуретката в кухнята, от което пък тя се стесни като кладенец. Рита загуби повече от половината си ценно място около печката.
Ароматът на елхата проникна в къщата, а Рита направи горещ ябълков сок. Пуснаха Лу Роулс, окачиха лампичките, момчетата започнаха да поставят играчките.
Глицки седеше на табуретката си в отворената врата между кухнята и дневната, пиеше подгрян сайдер и гледаше всичко като че ли от разстояние. Рита седеше на канапето и сочеше на момчетата останалите празни места по елхата.
Беше се прибрал рано. Извел бе момчетата да купят елха, сега си беше вкъщи при семейството и му се искаше да е където и да е другаде, а трябваше да направи всичко възможно, за да не го покаже.
Фло я нямаше. Всичко друго си бе тук, но не и жена му. И какъв беше смисълът?
Когато телефонът звънна, Глицки знаеше, че е по работа — винаги беше по работа — и Айзък му извика да не го вдига, да пусне телефонния секретар. Но той вече бе станал и бе отишъл до телефона на стената в кухнята.
Беше Аманда Дженкинс.
— Работя по мотива — каза тя, — и утре той или ще се улови, или няма.
Без „Имаш ли минутка, Ейб“, без дори „Здравей“. Но какво можеше да направи? Дали му харесваше или не, той се намираше насред съдебен процес, а от това обикновената учтивост страдаше.
Ейб отпи от питието си — мирис на канела. Тя продължаваше:
— Искам да ми кажеш какво мислиш за другата му адвокатка, за Карера. Знам, че смятахме да избираме между застраховката и това, че жена му е била пияница и го е излагала пред хората, но гледах телевизия, видях ги на онази снимка как се целуват двамата и нещо ми хрумна.
— Виждал съм снимката, Аманда. Говорихме за това, помниш ли? Сцената не е чак толкова гореща. Никак даже, бих казал. Целувка за лека нощ.
— В неговия дом. Сами, на тъмно — възрази тя.
— Е, и?
— Въпреки всички писаници на жълтата преса, това е първото истинско доказателство, че между тези двамата има нещо, и ако е така, то е по-силно от всички останали мотиви.
— Снимката нищо не доказва. Не са горе в спалнята му, разсъблечени, нещо такова. Така ще целунеш и майка си. Освен това, дори и да се вижда, че ѝ е пуснал ръце, как ще докажеш, че между тях е имало нещо и преди седем-осем месеца?
— Няма защо да го доказвам — отвърна тя. — Можем да го предположим, да покажем снимката, да оставим заседателите да си правят заключенията.
Глицки премести няколко мръсни чинии и седна на отрупания плот. Разбира се, и той беше мислил по този въпрос и затова реши да каже на Дженкинс аргумента, който спря и самия него.
— Предполага се тогава, че и тя е замесена.
— Може да му е помогнала да го планира, Ейб. И сега го защитава. Не е толкова невъзможно.
— Тогава трябва да обясниш защо не сме обвинили и нея.
— Защото няма доказателства за заговор. Не можем просто да я арестуваме, без…
Глицки отпи от питието, даде ѝ време да чуе сама себе си, да се успокои. Ставаше свидетел на паниката, която обхващаше адвокатите в последните минути преди същинското начало на делото, беше я наблюдавал много пъти.
— Не става, нали? — попита Аманда.