— Застраховката — отвърна Глицки. — Заседателите разбират от пари.
— Мислиш ли?
— Ти решаваш.
Дженкинс въздъхна.
— Нещо ми подсказва, че е тя, Ейб.
— Нямаш нужда от мотив, Аманда. Остави нещата да си вървят, докажи фактите.
Дълго мълчание, след това „Добре“ и сигнал свободно.
Няма здравей, няма довиждане. Съдебен процес.
В другия край на града Уес Фаръл седеше до ламинираната кухненска маса в апартамента си. Тя беше покрита с жълти бележници, големи пликове, вестници от три дни, пишеща машина, четири големи чаши за кафе и дебела тетрадка с телчета, която бе разделил на части — „Доказателства“, „Аргументи“, „Свидетели“ и т.н.
Всеки от тези раздели беше разделен на подраздели и всеки подраздел съдържаше етикетчета в различни цветове, подредени по строго определен начин. Фаръл живееше с тази тетрадка вече в продължение на шест месеца и напоследък имаше чувството, че може да се събуди и да посочи всичко, което поиска, дори без да гледа.
Барт лежеше под масата, а радиото, което досега му правеше компания със стари рокендрол парчета, изведнъж пусна „Джингъл Белс“. Той веднага се пресегна, завъртя копчето и си помисли, че е попаднал на друга станция с по-мелодични рок парчета, когато изведнъж си даде сметка, че слуша Мери-Чапин Карпентър, която споделяше с любимия си, че всичко, което имат, са го постигнали по трудния начин.
Не намери сили в себе си да го изключи. Съзнателно избягваше кънтри музика, откакто се разделиха със Сам, но тази песен, която ненатрапчиво говореше за страст, искри и вдъхновение, го разкъсваше. Той се облегна назад, прокара ръце през оредяващата си коса, след това посегна към една от чашите с хладко кафе. Насили се да преглътне.
Очите му обходиха празния апартамент — същите голи стени, мебели втора ръка, същото място.
След първото голямо скарване два пъти беше звънял на Сам, а след това се бяха карали сериозно още няколко пъти. И сега Томасино бе решил, че в края на краищата Даян Прайс ще даде показания, и Кристина щеше да я разкатае, а Сам сигурно щеше да дойде в съдебната зала и да я съветва.
Разтърси глава, за да я проясни — така доникъде нямаше да стигне — и изключи радиото. Между тях двамата всичко беше свършено. Издърпа пишещата машина изпод другите неща и реши да вложи отрицателната си енергия в нещо полезно, например да поработи върху встъпителното си слово, но когато посегна за бележника си, трябваше да премести тазсутрешния „Кроникъл“ и снимката отново го удари.
Господи, помисли си той, възможно ли е?
Без да се взима под внимание стратегическата катастрофа, която тази снимка представляваше, той имаше проблем с преодоляването на собственото си чувство за лично предателство. Въпреки че и Марк, и Кристина отричаха между тях да е имало нещо, фактът, че се бяха срещнали в къщата му, нощем, сами, без да му кажат, бе повече от разстройващ.
Демоните отново се бяха върнали.
Което бе и истинската причина за лошото му настроение тази сутрин, преди да отидат в съда. За него това не беше поредният процес, където трябваше да се напомпа с изтъркани клишета, че действията му са сравнително важни.
Тук нещата бяха много по-лични — последна възможност, пусната в скута му от добрата съдба, най-накрая да направи нещо смислено през живота си. С отговорността за защитата на Марк нещо вече се бе променило в него, мотивираше го да си наложи дисциплината, от която имаше нужда, за да свали излишните килограми, носени от години, даваше му увереност да си пусне мустаци, омекотяващи лицето му, да се подстриже по нов, стилен начин. Щеше да представи на света новия и подобрен Уес Фаръл и за тази цел си бе купил пет нови костюма (по един за всеки ден от работната седмица), десет ризи, десет вратовръзки, два чифта обувки. Може би това не бяха фундаментални промени, но показваха, че представата му за самия него, за това какъв би могъл да бъде, се променя. Дори започна да чисти апартамента с прахосмукачка, да измива чиниите си веднага след ядене. Безпрецедентно.
Този процес щеше да бъде последната му възможност. Той олицетворяваше самия живот — изпитание за всичко, което беше и можеше да бъде.
Трябваше да вярва.
И тогава тази сутрин разгърна вестника и за секунда основите потрепериха — психически това нещо го разтърси толкова, колкото преди време и земетресението. После бе седнал на масата и се бе опитвал безуспешно да не обръща внимание на другите знаци по пътя, който го бе довел дотук. Решението на Марк да покани Кристина за лятна специализация, преместването на Джо Ейвъри в Лос Анджелис, което бе предопределило раздялата на Джо и Кристина, смъртта на Шийла и сега накрая, двамата — Марк и Кристина — почти едно цяло.