От гледна точка на Фаръл, развитието на събитията бе последователно и злокобно.
Опита се да се убеди, че това не означава непременно онова, което би могло да означава.
Уес познаваше Марк, знаеше кой е, какъв е. Марк никога не би могъл да направи нещата, в които го обвиняваха. Невъзможно.
Уес не беше религиозен, но за него невинността на Духър бе въпрос на вяра. Ако не познаваше Марк, значи не знаеше нищо. Ето защо, когато подготовката за процеса разкри толкова неприятни факти за приятеля му, че чак Уес се почувства неудобно, той не се бе съмнявал истински.
Просто предположения, повтаряше си непрекъснато той. Не са доказани. Хората, особено когато са натясно, говорят разни неща.
Фаръл се бе опитал да гледа обективно на тези несправедливости и се убеди, че всичко е вятър работа. Нямаше абсолютно никакво доказателство, което да свързва Марк Духър с някакви други убийства или изнасилвания, или каквото и да е.
Но сега съществуваше и Кристина. Тя беше факт, както и връзката ѝ с Марк. И нещо още по-лошо, защото заради нея покълна семето на съмнението в Уес. Той затвори очи и си я представи. Красива жена, няма две мнения. Той самият не устояваше пред красотата — кой ли мъж можеше да го направи? Но това не означаваше, че приятелят му е убил, за да я има.
Фаръл продължаваше да се убеждава, че безкрайният късмет на Марк му е докарал Кристина, точно когато най-много е имал нужда от нея, след смъртта на жена му, заради всичката надежда и всичкото успокоение, от което е имал нужда.
Но изведнъж, след снощи, вече му беше трудно да повярва.
— Кристина, Сам е. Моля те, не затваряй.
— Няма.
— Цял ден се навивах да ти се обадя.
— Целунах го за лека нощ, Сам. Нищо повече. Говорят и пишат глупости.
— Но ти си… с него.
— Представлявам го. Аз съм му адвокат.
— Не това имах предвид. Знам. Отдавна знам… още когато бяхме приятелки.
— Съжалявам, не мога да коментирам.
— Добре, няма значение. Не искам да коментираш. Но трябваше да се опитам да ти кажа — защото бяхме приятелки, защото знаеш толкова много за психологията на изнасилването — че двамата с Уес грешите за Марк Духър. Мога да докажа…
— Сам, престани! Ще имаш възможност да докажеш всичко, което искаш, на процеса.
— Процесът няма да докаже за какво говоря. Казвам ти — седни и поговори с нея, ще се убедиш. Казва истината, тя е…
— Сега ще затворя, Сам. Марк не го е направил. Не би могъл.
— Защо си толкова сляпа? Защо поне не помислиш?
— Довиждане, Сам.
34
Фаръл караше на чист адреналин. Беше спал по-малко от пет часа, но нали заради това бяха всичките безсънни нощи.
Напомни си, че процесът е по-прост от живота — трябваше само да отхвърли аргументите на обвинението и Марк Духър щеше да бъде свободен. И насън можеше да го направи.
В Калифорния защитата имаше право да произнесе встъпителното си слово веднага след обвинението, като по този начин се наблягаше на отрицанието. А можеше и да изчака и да използва встъпителното слово, за да представи своя собствена версия на случилото се. Фаръл избра първото.
Не вярваше, че обвинението може да го изненада с някой свидетел. Знаеше каква тактика щеше да приеме — отричай, отричай, отричай. И искаше от самото начало да подготви съдебните заседатели, че всяка повдигната от Дженкинс теза можеше да бъде оспорвана.
Беше измислил всичко с подробностите. Щеше да започне спокойно, да застане до Духър. Нямаше да гледа в никакви бележки — защитата идваше от сърцето му. Нямаше да използва предварително подготвена реч. Езикът на тялото му щеше да крещи, че истината е толкова очевидна и той до такава степен ѝ вярва, че място за съмнение просто няма. За разлика от него, Дженкинс бе завършила собственото си встъпително слово, заемайки по-голямата част от сутринта, като непрекъснато гледаше в бележника си и повтаряше ли, повтаряше основните според нея моменти.
Фаръл отпи от чашата си и се изправи.
— Всички вие чухте встъпителното слово на госпожа Дженкинс. Тя ви представи своята версия на събитията, случили се на седми юни, и твърди, че ще я докаже извън всякакво съмнение. Не е възможно да го направи, защото тези действия на господин Духър, които е отгатнала, не са се случили по посочените от нея причини, а останалото просто не е вярно. Ще освободя тази история от зловещата интерпретация на госпожа Дженкинс и ще ви представя голите факти. Онзи вторник Марк Духър купува шампанско и го занася вкъщи, защото е любящ съпруг. Обажда се от офиса в дома си на седми юни следобед и пита жена си дали би пожелала той да се прибере по-рано. Урежда среща с нея, дами и господа съдебни заседатели. След почти трийсет години брак, Марк и Шийла Духър все още си уреждат романтични срещи. Преди той да се прибере, съпругата му взима една доза бенадрил, защото страда от алергии. Тя си сипва една или две чаши шампанско. Шийла Духър е била на четирийсет и седем години и не е била нито луда, нито с размътено съзнание. Можела е да взема сама решения и го е правила що се отнася до ядене и пиене. Пиела е нардил, който е облекчавал менопаузата ѝ, повече от година. Много пъти, пред много свидетели, през същото това време е употребявала алкохол. Няколко свидетели ще дадат показания, че Шийла Духър се е отнасяла скептично към препоръките на лекаря си да избягва смесването на определени храни и алкохол. Трагично е, но като че ли госпожа Духър не е обръщала особено внимание и при смесването на хапчетата.