Тию не беше присъствал в съда и както обикновено, искаше всичко да разбере. Глицки си мислеше, че ако продължава по същия начин, скоро и това ще стане.
Когато разказаха новините на Тию, той заключи:
— Срамота е, че старият Лео е умрял и са го кремирали, преди да разберем какво е станало. Ако можем да сравним неговата кръв с тази на Духър, ще го удавим този, нали?
Дженкинс не искаше да се разстройва заради невъзможни неща.
— Историята, която чу току-що — за липсващия флакон — само от това имахме нужда. Така и така заседателите не вярват на ДНК тестове. Не ги разбират.
— Но Пол ги разбира — вметна Глицки. — Мисля дори, че той ги е изобретил.
— Какво има за разбиране? — Тию нямаше проблем с тях. — Ето един отпечатък. Там ли е, това си ти. Нямали го, и теб те няма. Да не би да греша?
— Не — отвърна Глицки. — Такава е теорията и дори е много добра. — Той започна да се измъква от сепарето, после се спря. — Ох, Аманда, в бързината забравих. Помощничката, Кристина. Говорих с нея по обед. Не знаеше. Тя не е мотива.
Тию се наведе напред.
— Мислех си за това този следобед, Ейб, и тя пак може да е мотив, дори и да не го съзнава.
Глицки клатеше глава.
— Не и ако между тях двамата не е имало нищо сексуално. Откъде Духър ще знае дали ще може да я докопа, да е толкова сигурен, че заради това да убие жена си, да рискува процес? Твърде много е.
Тию вдигна рамене.
— Той обича да си играе. Погледни Транг, Нгуен, онази Прайс. Такъв е в действителност. Мога да си го представя как го прави, само заради предизвикателството, дори без да знае какво ще се случи накрая.
— Надявам се да грешиш — въздъхна Глицки.
— Защо?
— Защото ако си прав, въпрос на време е, докато се справи и с нея.
В стаята на защитата Кристина метна сакото си на един сгъваем стол и отиде до любимия си прозорец, както винаги. Зимната нощ наближаваше и над Съдебната палата и надолу по улицата грееха светлинките на Коледната украса.
Марк тихо се обади:
— Мислиш, че в края на краищата може и да съм го извършил?
Тя не се обърна, не му отговори. Той се смъкна от бюрото и Кристина почувства, че се приближава към нея, още преди да види отражението му в стъклото.
— Моля те, недей.
Духър спря.
— Нямам обяснение за кръвта, Кристина. Нищо не знам за нея. — Мълчание. — Шегувахме се на обяд, че това ще е звездният момент на Уес, но всъщност той каза истината — когато си невинен, проблемът е там, не знаеш какво се е случило.
— Да, и друг път съм го чувала. Звучи добре, като вселенски закон, като че ли няма начин да не е вярно.
— Вярно е.
Тя скръсти ръце пред гърдите си, едва дишаше. Марк стоеше зад нея.
— Кристина, откога знаем за тази кръв? Ти също знаеше.
Накрая младата жена се обърна.
— Добре, Марк, знаела съм, няма съмнение. Просто си мислех, че трябва да има някакво обяснение, което в един момент ще се появи. Този момент току-що мина и обяснение нямаше.
Той я гледаше.
— Бих искала да знам как флакон с кръв от кабинета на твоя лекар се е озовал на леглото на твоята съпруга.
— Не знам.
— Не знаеш? — Тя звучеше отчаяно.
— Не мислиш ли, че и аз бих искал да имам обяснение? Няма ли да е страхотно, ако мога да скалъпя нещо, нещо, на което ще повярваш, което да кажем на заседателите?
Нямаше сили да отговори, да продума каквото и да било.
— Ще ти кажа някои неща, Кристина. — Когато Марк заговори, гласът му беше странно изтощен. Тя не си спомняше да е чувала този глас преди. — Знам, че някои от тях си си ги мислила, но ще ги кажа отново и след това ще видим какво е положението между нас.
Сега той седеше зад нея. Не бе забелязала кога се е преместил. Тя обви ръце около себе си, стана ѝ студено.
— Първият въпрос — започна той. — Как флаконът от кабинета на моя лекар се е озовал в леглото на Шийла? Откъде да знаем, че това се е случило? Откъде да знаем, че липсва кръв? Откъде знаем, ако това е така, как е стигнала до местопрестъплението?
Кристина се обърна.
— Не се отнасяй снизходително с мен, Марк.
Духър поклати глава.
— Това ли си мислиш, че правя? Мислиш, че те гледам отвисоко? Това е последното нещо, което бих направил, Кристина.
Тя чакаше със скръстени ръце.
— Ще ти кажа какво не знаем и първото нещо е, че не знаем дали липсва кръв. Откъде да знаем, че някой от персонала на доктор Харис не е изпуснал флакона и не иска да си признае? Може би и преди го е правил и ако му се случи отново, ще го уволнят. Може би кръвта на господин Бандерас все още си стои в лабораторията и на нея има погрешен етикет.