Нищо в продължение на седемнайсет дни, докато преди двайсет и трети март Даян не беше пропускала повече от един ден. След това, на десети април, почеркът беше променен леко, но дори и Уес можеше да открие разликата. Беше някак си по-сбит, не толкова уверен.
Не съм ставала от леглото. Страх ме е. Виждам всичко по различен начин, на какво са способни хората. От Марк насам. От това. Страхувам се, че ще го срещна и тогава какво? Трябва да кажа на някого. Но той заплаши, че ще ме убие. Искам да си отида вкъщи, но не мога да напусна колежа без причина, не мога да мисля. Господи, майка ми… Как да им кажа?
Още празни страници, на пети юни семестърът свършваше.
Уес се питаше защо не го е видял преди. Защо Сам не го е дала на Аманда Дженкинс? Ако го бе направила, Уес щеше да го прочете в списъците на веществените доказателства. Но там го нямаше.
Какво означаваше това?
От правна гледна точка нямаше никакъв смисъл. Само страници, може би от дневник, преди двайсет и няколко години. А всичко това би могло да бъде направено през последния месец. В никакъв случай не представляваше доказателство.
Само че, както и каза Сам, целта му не беше да е доказателство. Страниците не бяха за процеса, а за Уес.
38
В понеделник сутринта, в девет и трийсет и пет, Уес Фаръл се изправи пред свидетелското място и каза „Добро утро“ на доктор Харис. Двамата мъже дълго си бяха говорили в неделя следобед и бяха обсъдили какво да кажат тази сутрин. Харис винаги бе харесвал Марк Духър, Шийла също. От полицията малко или много го бяха принудили да злепостави Марк и той умираше от желание да оправи нещата.
— Докторе — започна Фаръл, — в петък дадохте показания, че сте загубили флакон с кръв от кабинета си на трийсет и първи май. Успяхте ли да го намерите?
— Не.
— С други думи, изгубен е завинаги?
— Да.
— Как разбрахте, че сте го изгубили?
— Не го върнаха от лабораторията.
— Така ли? — заинтересува се Фаръл. — Значи тази кръв е трябвало от кабинета ви да отиде в лаборатория?
— Да. Изпращаме кръвните проби в клиниката „Пачеко“, където имат лаборатория.
— Клиниката далеч ли е от кабинета ви?
— Не, може би на малко повече от два километра.
— Добре тогава. Бихте ли ни казали как се следи кръвта в тази лаборатория?
— Имаме реквизиционен списък, който прикрепваме към флаконите с лепенка. В него попълват резултатите.
— Нека се върнем малко назад. Прикрепяте този списък към флаконите с лепенка?
— Да.
— Каква лепенка?
— Обикновен скоч.
— Скоч на стъклени флакони. Хм. Достатъчно добре ли се залепя, докторе? Случва ли се лепенката да падне?
— Ако флаконът се намокри, понякога се случва.
— Добре. Открихте, че този липсващ флакон — кръвта на Лео Бандерас — изобщо не е стигнал до клиниката „Пачеко“, защото не е бил вписан? Така ли стана?
— Не, не съвсем. Те не се вписват така.
— Значи не можете да сте сигурен, че този флакон изобщо не е стигнал до онази лаборатория?
— Не.
— Може да е бил доставен и там да са го загубили, нали?
Дженкинс възрази, че това са предположения и Томасино я подкрепи, но Фаръл беше уверен, че е успял да изясни гледната си точка. Реши да премине нататък. Обърна се към съдебните заседатели и ги дари със спокойна усмивка.
— Доктор Харис, дадохте показания, че сте губили и други флакони с кръв от кабинета ви, нали?
— Да.
— Много ли са били?
Харис се замисли.
— Три или четири, да кажем.
— Три или четири? Случвало ли се е някой да изпусне флакон с кръв?
— Да.
— Може ли да уволните някого за това, че е изпуснал флакон с кръв, че често му се е случвало?
— Възможно е.
— Ваша Светлост, възразявам. Това са предположения.
Томасино отново подкрепи Дженкинс и отново на Фаръл му беше все едно. Той трупаше червени точки.
— Доктор Харис, имахте ли възможност да се запознаете с лабораторния доклад, подписан от господин Дръм?
— Да.
— И кръвта във втория флакон беше ли на вашия пациент Лео Бандерас?
— Не зная. Нямаше как да разбера.
— Но кръвта е била А положителна, нали?
— Да, но нямам с какво да я сравня. Господин Бандерас почина преди няколко месеца и беше кремиран. Няма и следа от неговото ДНК.
— Значи вие твърдите, че няма начин да се каже дали кръвта във втория флакон е принадлежала на господин Бандерас, нали?