Обядът беше мрачен.
Докато Глицки даваше показания тази сутрин, от Тихия океан се бе появила жестока и студена буря. Кристина стоеше до прозореца и гледаше как дъждът бие по стъклото, а двамата мъже довършваха обяда си от хартиените кутийки с китайска храна.
В събота сутринта отиде в Оджай, върна се снощи. Искаше да погледне нещата отстрани, да се отдалечи от тази лудница. До някаква степен така и стана.
Радиаторите работеха и в малката стая миришеше на мухъл. А откакто бе целунала Марк на вратата, двамата с Уес вече не бяха същите.
Целувката бе променила жестоко Уес. Въпреки уменията си в съдебната зала, с всеки изминал ден той ставаше все по-разсеян и по-разстроен в отношенията си с нея и особено с Марк.
Искаше да освободи Уес от тези колебания. И тя също бе изпитвала съмнения за кръвта в петък. Показанията на Глицки бяха отворили цяла друга вселена от възможни обяснения. Съмнението беше неразделна част — ако обвинението не разполагаше с някои сериозни факти, нямаше изобщо да мине през предварителното изслушване. А и нали точно Уес ѝ внуши, че не толкова фактите са важни, колкото начина, по който ги интерпретираш. Защо сега той не виждаше това?
Знаеше какво притеснява Уес. За него делото не се основаваше на факти, а на доверието му в Марк. А целувката го бе подкопала.
Кристина се обърна към тях, искаше да каже нещо, да се опита да разведри атмосферата, но точно тогава приставът почука на вратата и каза, че заседанието продължава.
Емил Балиан се бе облякъл добре, в консервативен тъмен костюм с бяла риза и червена вратовръзка. Аманда Дженкинс беше платила за прическата му, която премахна Айнщайновите му бели къдрици. По-важното според Глицки беше, че Балиан се бе обръснал или някой го беше направил вместо него. Горе-долу изглеждаше приличен — вдъхваше уважение, беше сериозен и стар.
Ейб видя за пръв път Балиан на следващия ден след убийството. Заедно с Пол Тию отиде на местопрестъплението рано следобед и на алеята завариха възрастен мъж с карирани къси панталони и хавайска риза. „Всичко видях по телевизията — без встъпление беше казал той, когато излязоха от колата. — Вие ли сте ченгетата?“
Балиан се представи, каза, че живее на няколко пресечки оттук, на „Казитас“. Значи това било мястото, така ли? Много жалко за дамата. Познавал я малко. Горе-долу всички познавал, което било нормално, защото той много се разхождал. Запознаваш се с хората, като спираш да си побъбриш с тях, докато те си работят по градинките или си внасят покупките и какво ли не.
Емил работил като пощальон в продължение на четирийсет години и сега вече започнал само да се разхожда, освен това имал лек флебит и трябвало да минава по пет-шест километра на ден, за да му върви кръвообращението.
Балиан не беше срамежлив. Говореше непрекъснато, разказваше на Глицки и Тию всичко за живота в квартала. Живеел в Сейнт Франсис Ууд още откогато работещ човек като него можел да си позволи къща тук. Елинор, жена му, също работела, а това било още по времето, когато жените си стояли вкъщи. Нямали деца, затова имали възможност да си изберат скъп квартал. Тогава парите не били проблем, не като сега с тези фиксирани доходи.
По време на този дълъг монолог Глицки непрекъснато се опитваше да се отскубне, да влезе в къщата. Знаеше, че по някое време ще трябва да разпитат съседите за евентуални свидетели. Беше почти убеден, че старецът си говори, просто защото има някой да го слуша.
Но се оказа нещо много по-добро.
Дженкинс застана на няколко крачки от мястото на свидетеля.
— Господин Балиан — започна тя, — бихте ли ни казали какво правихте вечерта на седми юни тази година?
— Разбира се. Вечерях с жена ми Елинор вкъщи на Казитас авеню и след вечеря, както винаги, излязох да се разходя.
— По кое време стана това?
— Едва се здрачаваше, може би малко преди осем часа, там някъде. Винаги ядем точно в седем, преди в шест вечеряхме, но после минахме на седем. Не знам защо, просто изглеждаше по-културно. Значи към седем.
— За да уточним времето, седнали сте да вечеряте в седем, но сте започнали разходката си почти към осем.
— Така беше.
— Имаше ли някакъв друг начин да проверите времето? Погледнахте ли часовника си, например?
— Не, обикновено не нося часовник. Всъщност никога не нося часовник. След като се пенсионирах, си казах, за какво ми е тази бракма и го прибрах в чекмеджето.
— Добре, имаше ли някакъв друг…?
— За времето. Да. Както казах, беше почти здрач. Когато излязох навън, беше още светло, а когато се прибрах, може би час по-късно, беше тъмно. Докато бях навън, светнаха уличните лампи, значи това би трябвало да ви помогне.