— Добре. „Казитас“ е широка улица, нали?
Раздразнителността се завръщаше.
— Нормална улица си е.
Фаръл отиде до масата и се върна с документ в ръка. Въпросите бяха хапливи, но гласът му беше неутрален, дори приятелски.
— В ръката си държа нотариално заверено удостоверение относно Казитас авеню — той го беше вписал като веществено доказателство на защитата под буква Е — и тук пише, че улицата е широка точно осемнайсет метра. Как ви звучи, господин Балиан?
— Щом казвате.
— Но това означава, че сте били на повече от осемнайсет метра разстояние, когато сте видели табелката на колата, така ли е?
— Не знам. Защо?
— Защото не сте могли да прочетете табелката направо от другата страна на улицата, нали? — Балиан не отговори направо и Фаръл помисли, че не е разбрал въпроса. Затова му помогна. — От другата страна на улицата сте могли да видите само едната страна на колата, нали? Трябвало е да застанете диагонално, за да видите табелката.
— А, разбирам какво казвате. Предполагам. Да.
— Може би още три, шест, девет метра.
— Може би. Не знам. Видях колата… — запъна се Балиан.
— На какво разстояние бяхте от колата, господин Балиан? Повече от осемнайсет метра, нали така?
— Предполагам.
— Повече от двайсет и четири метра?
— Може би.
— Повече от трийсет метра?
— Може би не чак толкова.
— Значи около трийсет метра. — Фаръл му се усмихна, като мъж на мъж. Тук нямаше нищо лично. — Сега, като видяхте колата на около трийсет метра разстояние…
— Възразявам! — Дженкинс трябваше да опита, но знаеше, че няма големи шансове. Свидетелят ѝ започваше да се огъва.
Фаръл зададе въпроса по друг начин.
— Когато видяхте колата от другата страна на улицата, това в началото на разходката ли беше, или по-скоро към края?
— Към края. Връщах се на моята улица.
— И уличните лампи светеха, нали?
След още едно колебание Балиан отговори:
— Току-що ги бяха светнали.
— Току-що ги били светнали. Значи още е било светличко навън?
— Да, виждах ясно.
— Сигурен съм в това, но и малко съм объркан. Не казахте ли преди малко, че сте се разхождали един час и като сте се върнали, вече е било тъмно? Не казахте ли така на госпожа Дженкинс?
— Да, така казах.
— А тази улица, на която живеете — „Казитас“ — голямо ли е разстоянието от къщата на семейство Мъри, където сте видели колата, до вашия дом?
— Не, седем или осем къщи.
— Продължихте ли си разходката, след като видяхте колата пред дома на семейство Мъри? Не спряхте ли за нещо, да си поговорите с някого?
— Не.
— И казвате, че е било тъмно, когато сте се прибрали?
— Да.
— Ами аз направо съм объркан. Бихте ли обяснили на мен и на всички останали — как може да е било светло или както вие казвате току-що стъмнило се, когато сте били на разстояние седем-осем къщи от дома ви?
— Казах, че светеха лампите.
— Казахте го наистина, господин Балиан. Но и казахте, че току-що са ги светнали или с други думи, навън е било все още светло. Но вън не е било светло, нали? Било е тъмно.
— Казах, че лампите светят, нали? — повтори той, гласът му беше заядлив, треперещ. — Не съм излъгал. Видях онази кола! Видях табелката. Беше същата кола, която видях на другия ден.
Война, помисли си Фаръл. Само така може да се нарече това. Той продължи да настъпва.
— И казахте, че е била кафява, нали? Знаете със сигурност, че колата, която сте видели предишната вечер, е била кафява, защото е била със същите табелки.
— Да.
— Когато онази вечер видяхте колата за пръв път, можахте ли да познаете какъв цвят е?
— Що за въпрос е това? Разбира се, че беше кафява. Същата кола беше.
— Не е ли възможно да е била тъмносиня, черна или друг тъмен цвят?
— Не, кафява беше!
Фаръл спря да почине за момент. Върна се до масата, прегледа някои бележки, обърна се.
— Носите ли очила, господин Балиан?
Свидетелят беше забил лакти в облегалките на стола, главата му бе хлътнала между раменете, целият беше потънал в костюма си.
— Нося очила за четене.
— А иначе виждате нормално?
— Да.
— Абсолютно нормално зрение?
Още една мъчителна пауза.
— Почти. Не ми трябват очила да карам. Добре си виждам, млади човече.
— За човек на вашата възраст сигурно. На колко години сте между другото?
Балиан се гордееше с отговора.
— На седемдесет и девет и виждам толкова добре, колкото и вие.
Фаръл замълча и пое дъх. Не искаше Балиан да започне да крещи, но трябваше да продължи. Още няколко удара и щеше да го довърши.