Естествено, вестниците и телевизията вече имаха готова присъда. Тази сутрин, докато идваше на работа и търсеше хубава станция, Глицки чу името си по радиото и се насили да слуша водещия на един местен консервативен канал, който твърдеше, че даването под съд на Марк Духър въз основа на такива никакви доказателства, само доказваше как в коридорите на властта на техния град липсва здрава ръка. Глицки, негър, и Дженкинс, жена, били издигнати над нивата на собствената им компетентност и нека ни се обадят слушатели, които мислят, че трябва да се сложи край на тези глупости и хората да започнат да се назначават според заслугите им.
Течението се беше променило.
Независимо от това, сутрешното заседание започна с лош ход за защитата. Веднага след като Дженкинс обяви, че няма повече свидетели, Уес Фаръл подаде иск за оправдателна присъда, според който нито един съдебен заседател не би намерил обвиняемия за виновен при тези представени от обвинението доказателства.
Това беше рутинен иск и с него почти никога не се постигаше нищо. Ако съдията одобреше иска, той щеше да прекрати делото и Марк Духър щеше да си тръгне свободен. Томасино откри заседанието с отхвърлянето на иска и Дженкинс прошепна на Глицки:
— Кръвта.
Той кимна неангажиращо.
Фаръл, който беше избрал да каже встъпителното си слово веднага след това на Дженкинс в началото на процеса, се изправи и съобщи на Томасино, че защитата е готова да представи делото си и би искала да започне с разпит на обвиняемия, Марк Духър.
Беше пресметнат ход, който показваше самоувереността на Фаръл. Обвиняемият имаше правото да не дава показания, но съчувственото поведение и добрата история можеха да направят много за очовечаването му в очите на заседателите — нещо много важно.
След избухването му онзи ден Духър беше надянал маска и внимаваше да не покаже никакви чувства. Съсредоточено слушаше всяка дума, от време на време се съвещаваше с двамата си адвокати, когато нещо го интересуваше. Бе заинтересован и се държеше на положение, но все още не беше напълно човек в очите на заседателите.
Духър се наведе към Кристина, прошепна ѝ: „Пожелай ми късмет“, след това постави бащински ръката си на рамото на Фаръл, стисна го и заобиколи адвоката си. С широки крачки се запъти към свидетелското място. Беше уверен в себе си, дори като че ли нетърпелив да разкаже — най-накрая — историята си.
Фаръл застана в средата на залата и го разходи през познатата територия на предисторията — ранния следобед, ордьоврите, шампанското и така нататък.
— И след като Шийла каза, че ще се качи горе да подремне, ти какво направи?
Духър погледна към заседателите. Не искаше много често да се обръща към тях — щеше да изглежда неискрено, като че ли им се докарваше. Но знаеше, че не би било лошо — напротив, естествено — да покаже, че ги е забелязал.
— Помотах се малко, след това реших да отида на игрището за голф. Излязох до колата…
— Само минута, Марк. Излязъл си до колата. Но преди това, при задната врата, спомняш ли си какво си правил?
— Нищо конкретно не си спомням.
— Но чухме госпожа Матсън да казва, че си спрял и си правил нещо на електрическата крушка отгоре. Спомняш ли си нещо такова?
— Не. Може да е имало паяжини на светлината. Понякога се събират там, може да съм ги изчистил, но не си спомням конкретно да съм правил нещо. — Бърз поглед към заседателите: — Може и да съм правил.
Разбира се, това беше репетирано. Духър не отричаше показанията на Франсис Матсън. Беше разумен, казваше своята собствена истина, без да отрича нейната. Номерът мина, както си и знаеха.
— Марк, къщата има алармена инсталация, нали?
Духър кимна.
— Да.
— Включи ли я, когато излезе онзи ден?
Тези внимателно подготвени въпроси щяха да обезвредят твърденията на Дженкинс, преди още да ги е направила.
— Не, просто излязох.
— Не заключи ли вратата?
— Не.
— Не е ли необичайно това? Защо не го направи?
Духър се замисли.
— Предполагам, че просто не съм се сетил.
— Защо?
— Първо, навън беше светло. Не съм предполагал, че някой ще влезе в къщата. Никога не ни се беше случвало.
— Но не си заключил вратата?
— Всяка сутрин излизам за работа и никога не заключвам. Не оставях къщата празна. Шийла беше там. Никога не съм си помислял, че тя не може да се грижи за себе си. Живеем в сигурен квартал или поне така си мислех. Обикновено проверявам ключалките вечер преди да си легнем, както правят нормално хората.