Минеш ли един определен момент, вече не се налага да мислиш за някои неща.
Всеки ден четеше за подвизите си, чуваше как го описват като брилянтен, нахъсан, безмилостен, дори очарователен. Нямаше да се откаже от тези неща, като се притеснява излишно за това как е стигнал дотук. Можеше да звучи като Фауст, но често бе казвал, че би продал душата си, стига да има възможност.
Ако беше по-млад, по̀ идеалист, можеше и да се разочарова, но сега мислеше само за… Взимам, взимам, взимам и докато взимам, дайте ми още.
Беше единайсет и петнайсет. Влезе в апартамента си, изпълнен с тези мисли. Вечерята в „Джонс Грил“ се бе превърнала в говорилня, след като го разпознаха. През следващите няколко месеца мислеше да си смени адреса, да си вземе друга къща и чистачка и нова кола, да оправи кабинета си, както подобаваше на новото му положение.
Телефонът звънеше, Уес прекоси стаята, потупа щастливия от завръщането му Барт и вдигна слушалката.
— Уес, тук е Джим Флеърти.
Липсваше дрезгавият, приятелски тон.
— Ваше Превъзходителство, как сте?
— Честно казано, не много добре. — Дълга въздишка. — По-добре да го кажа направо, Уес. Реших, че няма да мога да свидетелствам за вас, за Марк.
Фаръл дръпна един стол и тежко се отпусна върху него. Утре смяташе да привика архиепископа и да свърши с процеса.
— Но само преди две вечери…
— Разбирам. Знам. Но излезе нещо…
— Какво?
Мълчание.
— Не мога да кажа.
— Архиепископе, отче, чакайте. Не можете просто…
— Извинявай, Уес. Решението ми е много трудно, едно от най-трудните в живота ми, но съм го взел и мога само това да ти кажа. Съжалявам.
Флеърти затвори. Уес отдръпна слушалката от ухото си и я погледна, като че ли беше жива.
— Ти съжаляваш?
Той затвори телефона и се загледа в разкривения си образ, отразен в кухненския прозорец.
Флеърти отново беше сам, седнал на твърдото си легло. Борил се бе със себе си повече от час, опитал се бе да си обясни думите на отец Горман. Неохотно се възхищаваше на решението на отеца, как беше дошъл при него на изповед — стратегията според Флеърти бе определено йезуитска. Горман не спомена името на Духър, нито веднъж не посочи дали мъж или жена са извършили убийството, дали са от неговата енория. Технически той не беше нарушил тайнството на изповедта.
Но малко съмнение можеше да има в онова, което казваше, и абсолютно никакво в това дали можеше да му се вярва.
42
В кабинета на Томасино бе избухнала война.
В началото водещите адвокати, съдията и Глицки се бяха събрали да обсъдят стандартни неща. Фаръл в края на краищата беше решил, че няма да призовава свидетели, които да описват характера на Духър — нямал нужда. Защитата била привършила.
И тогава Дженкинс пусна бомбата, като заяви, че държи на своя свидетел, някой, който не фигурира в оригиналния списък, мъж, който е бил на игрището за голф по времето, когато Духър твърди, че е бил там, и не го е видял.
Глицки седеше в един ъгъл, а Фаръл, който отново изглеждаше така, както в началото на процеса — Крал на безсънието — крещеше.
— Тя знае за този свидетел от самото начало, Ваша Светлост! Ако аз знаех за него, никога нямаше да позволя на господин Духър да даде показания. И този свидетел не е в списъка ѝ. Това е невероятно, недопустимо, нечувано нарушение на професионалната етика.
— Я се стегни, Фаръл — сопна му се Дженкинс. — Нищо подобно. Става въпрос за „Калифорния 115“, според което се облекчават задълженията на обвинението по отношение на споделяне със защитата. Законът непрекъснато се променя, Уес, колкото и да те изненадва това. Може би не е лошо да се опиташ да следиш тези неща.
— Следя ги проклетите неща, както и проклетата некадърна обвинителка, която е опропастила отвсякъде първото си дело, защото не знае как…
Томасино не се сдържа — Глицки се учуди, че съдията ги остави да се разправят дори и толкова — и започна да удря силно с длан по бюрото си.
— Добре, добре, достатъчно! Достатъчно, казах!
И двамата адвокати седнаха задъхани пред бюрото на съдията. Томасино, който едва ли караше най-добрия си ден, едва се сдържаше, веждите му се допираха, челюстта му трепереше, толкова силно се опитваше да я стиска.