— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.
43
Даян Прайс не се притесняваше колкото Сам и затова караше тя. Животът ѝ се бе променил през шестте месеца, откакто беше разкрила историята си.
В началото не искаше по никакъв начин случилото се между нея и Марк да става публично достояние — това си беше нейна лична трагедия, срамна и неудобна. Ако имаше възможност, щеше да даде показания на процеса, но дотогава нямаше много-много да надига глас и щеше да си живее живота със съпруга си и двете си деца.
Не вземаше предвид ненаситността на медиите, навременността на разказа си, както и това, че беше привлекателна, интелигентна и говореше добре. Сам Дънкан поиска позволението ѝ да отиде при Глицки и да му разкаже за изнасилването — разбира се, че това беше свързано с обвинението на Духър в убийство. Той се беше обадил на Аманда Дженкинс, след две седмици прожекторите на медиите осветиха Даян и лудостта започна.
Историята в „Кроникъл“ бе последвана от интервю за „Пийпъл“. „Мадър Джоунс“ я сложи на корицата и посвети половината си септемврийски брой на темата „Живот след изнасилването“. С нея се свърза един кинопродуцент и тя подписа договор за историята на живота си. Поне дузина пъти я каниха да изнася реч, първо пред малки групи в Сан Франциско, след това на по-големи конвенции в Атланта, на една конференция по въпросите на пола в Чикаго, на семинар по сексуален тормоз във Финикс.
Смешното според нея беше това, че цялата тази известност всъщност изцели сърцето ѝ. Съпругът ѝ Дон беше непрекъснато до нея и когато нещата започнаха да утихват, остана семейството ѝ. Горчивината, която бе носила през всичките тези години и която най-накрая я беше принудила да потърси помощ в центъра на Сам Дънкан, бе изчезнала и на нейно място се бе появила изпълнена с мощ топлина.
Вече не изпитваше нужда да говори за случилото се. От опит бе научила и то по трудния начин, че това е единствената възможност хората да извлекат полза от болката, загубата, трудностите — първо да ги признаят, после с течение на времето да осъзнаят настъпилите промени и да се научат да живеят с тях.
Стана редовна доброволка в Центъра. Работеше заедно със Сам Дънкан, помагаше на други жени, спасяваше ги да не тръгнат за там, откъдето тя идваше. Беше удовлетворяващо, изумително, терапевтично.
Затова днес една от последните ѝ публични изяви изобщо не я притесняваше. Аманда Дженкинс ѝ се бе обадила по-рано тази седмица да ѝ каже, че Уес Фаръл ще започне да привиква своите свидетели за описване на характера на обвиняемия в четвъртък и петък и тогава ще може да ѝ се обади. Готова ли е Даян?
И снощи — четвъртък — Аманда ѝ беше казала, че трябва да дойде в Съдебната палата до обяд. По всяка вероятност обвинението щеше да я призове да свидетелства против Марк Духър рано следобед.
Както се оказа по-късно, Фаръл бе решил да не използва тези свидетели, но нямаше как Аманда да предупреди Даян, че е излишно да идва. Когато адвокатите излязоха от срещата си със съдията във връзка с призоваването на Майкъл Рос, Сам и Даян вече бяха тръгнали.
Тя паркира в целодневния паркинг и за малко и двете жени останаха в колата. Силен студен вятър разнасяше боклуци по паркинга — покрай тях прелетя празна кутия от прясно мляко.
— Готова ли си? — обърна се към нея Сам. Ръката ѝ беше на дръжката на вратата, но като че ли не бе съвсем сигурна. Облечена в твърде голямо по размер яке, Сам изглеждаше дребна и уязвима.
— Мисля, че истинската буря ще е вътре — отвърна Даян. — А ти добре ли си?
— Разбира се — отвърна прекалено бързо Сам.
— Притеснена си.
Тя кимна.
— Недей. Няма да се проваля. Ще кажа какво се случи, те ще се опитат да ме разпердушинят, няма да успеят и ще си тръгнем. Всичко ще остане зад нас и ще го приберат онова копеле в затвора, където му е мястото. — Тя погледна Сам, която като че ли не беше тук. — Не е това, така ли?
Сам поклати глава.
— Уес Фаръл? — Даян беше разбрала за Уес и Сам.
Сам отново кимна.
— Ще го намразя, след като те разпита. Знам, че ще стане така. Това е. А не искам да го мразя. — Тя въздъхна. — Просто нещо приключва. Завинаги.
— Ще внимавам с него — потупа я по крака Даян. — Хайде да тръгваме.
Прекосиха „Брайънт“, като се привеждаха заради вятъра, стигнаха до стълбите на Съдебната палата, Сам отвори една от огромните стъклени двойни врати и влязоха в просторното фоайе.
Но не съвсем. Първо един параван „завеждаше“ посетителите при нещо подобно на рамка на врата, до която седяха двама униформени полицаи. Няколко репортери се бяха разположили пред съдебните зали в очакване точно на такива посещения, прикрепиха се към двете жени и започнаха да им задават едни и същи безсмислени въпроси, докато те чакаха на опашката за проверка.