Даян беше облечена в дънки, няколко пуловера и тежко манто. През рамото си носеше голяма кожена чанта. Докато се движеше бавно с опашката, опитваше се да отговаря учтиво на въпросите на репортерите и се стараеше да не изпуска Сам от очи, тя съвсем забрави, че в тази рамка се намираше металният детектор. Мина отдолу и той се задейства.
— По дяволите — въздъхна тя, полицаите ги спряха, взеха ѝ чантата, сложиха я на масата и я помолиха отново да мине под рамката. — Не, почакайте. — Даян посегна за чантата, опита се да си я вземе. — Сега ще оставя това в колата, просто…
Ала беше твърде късно. Учуден от тежестта на чантата, полицаят я отвори и бръкна вътре.
— Отстъпете назад.
— Какво става? — попита Сам.
— Ти! — Полицаят хвана Даян за ръката и я измести встрани. — Застани тук и се подпри с ръце на стената. Веднага! — След това се обърна към партньора си: — Дръж ги назад. Обади се и викни една от жените.
— Какво става? — настоя Сам.
Даян започна да се обръща.
— Зная…
Но полицаят отново изкрещя:
— До стената! Не мърдай! — След това извади ръката си от чантата ѝ.
Държеше малък хромиран пистолет.
Горе-долу по същото време в стаята от другата страна на улицата успокоението, че са успели да намалят влиянието на Майкъл Рос, се бе заменило с гняв от решението на Уес Фаръл да не призовава свидетели за характера на Духър.
Той не можеше да се побере в кожата си.
— Какво искаш да кажеш? Трябва да призовем Джим Флеърти.
Фаръл спокойно клатеше глава.
— Няма да го правим, Марк.
— Не може така, Уес. Това ще е решаващото.
— Вече сме спечелили делото. Нямаме нужда от това. — Фаръл се преструваше на по-уверен, отколкото бе в действителност след катастрофалните показания на Майкъл Рос, който въпреки кръстосания разпит, си оставаше сериозна тежест в полза на обвинението.
Уес нямаше да каже на Марк, че архиепископът е отказал да свидетелства в негова полза, освен ако абсолютно не се наложеше. Последната и най-голяма надежда на Уес беше да спаси онова, което вече бе постигнал. Все още можеше да отърве Марк с оправдателна присъда. Но това не споделяше с никого.
Кристина стоеше до вратата.
— Нали не можеше да се наситиш? Сто пъти го повтори. Сега тъкмо ни удариха с Рос и мисля, че имаме нужда от още подкрепа, Уес.
— Искам и на двама ви да благодаря за мнението, но докато не решиш да ме уволниш, Марк, това е моето дело и аз бях дотук. Спечелихме. Заключителното ми слово е бетон. Кристина, съжалявам, че не можа да разпиташ Даян Прайс. Съжалявам, че не те използвахме и съм сигурен, че щеше да я разкъсаш, но не искам нищо лошо да се чува за Марк точно сега. Дори и да можем да го оборим. Не си заслужава да поемаме рискове, след като сме постигнали толкова много. Трябва да ми имате доверие. Обещавам ви, че всичко ще свърши добре.
Но Духър не мислеше да се предава.
— Откога го знаеш това, че няма да призовеш Флеърти?
— Честно казано, Марк, не знам. Тази възможност присъстваше от самото начало. Исках да държа вратата отворена възможно най-дълго, в случай че ни потрябва, но мисля, че нямаме нужда от него.
Кристина отново се обади:
— Искам да знам откъде са извадили Майкъл Рос. За какво беше всичко това? Как може да е бил там, където казва, че е бил?
— Не е бил — отговори рязко Духър. — Измислили са го. Глицки и Дженкинс.
Фаръл виждаше, че Кристина му вярва. На този етап това беше повече от който и да е свидетел или решение — Уес знаеше, че Кристина има пълно доверие на Марк.
Ако фактите не пасваха, значи проблемът беше в тях, а не в Духър.
Тя нямаше опит като адвокат защитник. Като човек беше наивна. И правеше типичната за всички новаци грешка. Не виждаше разлика между „невиновен“ — правен термин, означаващ, че обвинението не е успяло да установи вина, и „невинен“ — което вече представляваше факт.
Но сега не беше време за тези мисли, Фаръл се насили да звучи ведро.
— Как Рос взе, че си каза показанията, е дълга и протяжна история за адвокатското двуличие, която ще ви разкажа, докато празнуваме победата си. Но междувременно искам да прекратим, преди Дженкинс да ни тръсне още някакви полузаконни простотии.
Духър се обади за последен път:
— Сигурен ли си, Уес? Говорим за моя живот.
Той едва намери сили да погледне Духър в очите.
— Не се съмнявам.