Духър се отпусна на един стол.
— Това ли е ужасната ми лъжа? Това ли е?
— Да. И ме накара да се замисля… — Тя замълча и започна отначало. — Спомних си за избухването ти в съдебната зала, когато се развика на Аманда Дженкинс и след това каза, че е било нарочно.
— Влязох в ролята — сви рамене Духър. — И какво за другата лъжа — онази щуротия за Джо Ейвъри — какво щеше да ми кажеш, когато спря?
Кристина преглътна и го погледна. Той не мигаше, предизвикваше я, нехайно отпиваше от чашата си. Искаше да я чуе.
— Накара ме да се замисля дали не си разкарал Джо, за да не ти се пречка. Знаеше, че по този начин ще се разделим завинаги.
— И тогава да мога спокойно да те ухажвам. Докато Шийла е още жива? И ако отговориш на ухажванията ми, да я убия?
Тя скръсти ръце.
— Добре — кимна той. — Нека приемем, че съм го направил.
— Не съм казала, че си го направил.
— Напротив, Кристина. Точно това говориш. И ако наистина е било така, тогава ти си част от него, нали? А сладък човек като тебе трудно понася такива неща, нали?
Духър стана от стола, с ръце в джобовете на хавлията си и започна да обхожда напред-назад разстоянието между тях.
— Нека приемем, че съм го направил. Нека кажем, че съм убил Шийла, защото съм полудял по теб и нека се разберем, Кристина, последното е съвсем вярно. И ти го знаеше. Не си глупава. Затова я убих и вече две години ми се разминава. Сега ти ми кажи: по какъв начин това променя нещо между нас?
— Променяш се ти, Марк. Променя се всичко.
Той се извиси заплашително зад нея и заклати глава.
— Не е така. — Отпусна се на едно коляно. — Аз съм си същият човек.
Тя вече не можеше да го гледа и затвори очи.
— Кажи ми, че не си го направил, Марк. Моля те. Плашиш ме до смърт.
— И да предположим, че аз съм убил Виктор Транг за упражнение. — Той обви врата ѝ с ръка. — Собствената ти вина те яде, Кристина. Не моята. Аз не чувствам вина.
— Ти ли го направи? — повтори тя.
— И онзи във Виетнам също. И съм изнасилил Даян Прайс.
— Направи ли го?
— Има ли значение?
— Моля те! Трябва да знам.
— Не — отвърна Духър. — Трябва да ми имаш доверие.
Кристина махна ръката му от врата си.
— Когато знам, че си ме лъгал? Когато играеш толкова убедително? Когато си толкова жесток? Трябва да знам, Марк. Трябва да знам кой си.
Най-накрая очите му омекнаха. Той поклати глава и въздъхна.
— Дори не си спомням тази лъжа за Джо Ейвъри, Кристина. Не си спомням за какво е било, кога съм го казал, каквото и да е. Ако съм те излъгал, съжалявам. Ролята, която изиграх в съдебната зала, беше стратегическа. Откачените обвинения ме подлудиха и си позволих да избухна, което обикновено не правя. Това е.
— Но откачени ли бяха, Марк? Обвиненията? Това искам да знам.
— Колко пъти трябва да отговарям на този въпрос? — Той наведе глава. — Господ да помага на обвинените. Тяхната не свършва никога.
— Напротив. Може да свърши още сега.
— Какво ще ни помогне това? Или на мен? Ще ти кажа отново не, не съм го направил и след шест месеца или година ще се появи друго съмнение или ще чуеш някаква история как съм извършил или не съм извършил нещо в Каменната ера. Аз продължавам да ти се доказвам отново и отново. И ще ти кажа истината — това ме уморява. Правиш същото, което направи Уес, и Флеърти…
— Какво направиха те? Какво?
— Изоставиха ме, по дяволите! Не ми повярваха, не виждаш ли? Кастрираха ме, и при теб е същото, само че още по-буквално. За това говорим тази нощ, за всичките пъти, когато не се получаваше. Вече не понасям съмненията ти. Ти направо ми отряза топките!
— Марк…
— Не! Стигнахме дотук. Около теб вече не се чувствам мъж. Страхувам се да не ми се изплъзне нещо от езика, да не би да не направя нещо както трябва и веднага да ме качат на високото и да почнат да ме оглеждат и да ме съдят — и да ме разпитват — отново и отново. Вече не мога. Тялото ми не лъже. Не съм спокоен. Не се забавлявам. Вече нищо не е лесно. Нямам чувството, че ме обичаш.
Той пъхна ръце под нощницата ѝ и ги прокара по корема, по гърдите ѝ. Кристина не изпита удоволствие. Какво му ставаше? Не разбираше ли?
Но Марк току-що ѝ бе казал, че има чувството, че тя вече не го обича. Ако му каже да спре, ще стане по-лошо.
Вече не знаеше каква е истината. Може би тя беше виновна за всичко, слабостта ѝ, че не може да вярва.
Разбираше защо той няма да ѝ го каже веднъж и завинаги. Беше прав — не съществуваше подобно нещо. И последния път, когато го попита, пак беше веднъж и завинаги. Въпросът бе зададен и му беше отговорено. Колко пъти трябваше да го пита и какво щеше да разрушава в него всеки път, когато го правеше?