А най-малкият си смени името. Живееше в къщата на наполовина черен полицай и не вървеше да се обръщат към него с прякора му О Джей. Сега беше Орел Джеймс — истинското му име. Всеки ден чертите му заприличваха все повече на тези на Фло, особено очите.
На Орел още му беше трудно. В училище странеше от другите. Слушаше много уокмена си. И бе започнал да заеква.
По-големите му братя вече не си играеха с него както преди. Колкото и да му се късаше сърцето, Ейб знаеше, че така трябва да бъде — всички растяха. По-големите вече имаха свой живот. Орел така и така не беше тяхна отговорност.
Отговорността беше на Глицки и на никой друг. Той я прие и понякога си мислеше, че го спаси именно това, че някой имаше нужда от него.
Трябваше да започне да се прибира вкъщи, да помага на Орел с домашните, да ходи на родителски срещи, да е свободен в събота и неделя. Ейб беше играл футбол в колежа, а в училището имаха нужда от треньори.
Изведнъж се оказа заобиколен от хора. Бащи, майки, хора, които не работеха в полицията, други деца. В началото това го объркваше, но после двамата с Орел отиваха да пият шейк и имаха за какво да си говорят. Учудващо и за двамата, футболът ги обедини.
Започна да си налага да се прибира винаги, когато това е възможно, за да сложи Орел да спи, да седи и да гледа лицето на Фло в чертите на сина си, да осъзнава, че частица от нея все още е тук, да слуша как синът му заеква все по-малко, когато сънят започва да го оборва.
И постепенно взе да чува самото момче, собствения му глас и същност, тайните, проблемите, надеждите му. Понякога чувствата му към детето бяха толкова силни, че не можеше дори да ги назове. А преди едва познаваше Орел.
Чудеше се как семената поникват на местата, където дърветата вече са изсечени. Седеше и слушаше дълбокото дишане на Орел, докато той спеше. Леко поставяше длан на гърдите на сина си, за да усети сърцето му.
Беше празен.
Но сега се изпълваше.
Глицки миеше чиниите от вечерята и гледаше през отворения прозорец към националния парк „Президио“. Прекрасна вечер, небето беше тъмносиньо, почти пурпурно. Умиращата светлина на деня бе обагрена в червено. Над океана се стелеше мъгла.
По-големите момчета не се бяха прибрали за вечеря, тъй като към края на учебната година бяха заети с изключително важни тийнейджърски неща. Чуваше как Орел се упражнява да разчленява думите на срички, заедно с Рита. Без да заеква, ясно и чисто.
Телефонът звънна, Ейб избърса ръцете си и го вдигна при третото позвъняване, още една положителна промяна. Преди грабваше слушалката още след първото звънене.
Сега не търсеха винаги него. Момичета питаха за синовете му. Както и други момчета. Години наред Глицки вдигаше слушалката и изръмжаваше името си. Сега казваше „Ало“, като нормален човек.
— Ейб?
— Да.
— Обаждането е малко необичайно. Търси те глас от странното и далечно минало.
Глицки не се сещаше кой му се обажда. Гласът му бе познат, но не достатъчно. Който и да беше, имаше му домашния телефон, така че не можеше да е съвсем непознат. След това изведнъж се сети:
— Уес?
— Много добре, лейтенант. Бих казал дори отлично. Как си?
— Добре съм, Уес. Какво мога да направя за теб?
В продължение на няколко минути Фаръл му разказа за събитията, довели до утрешната му среща с Кристина Карера. Глицки го слушаше, без да го прекъсва.
Беше преживял политическото падение след делото Духър и през последната година и половина се бе отличил в работата си достатъчно, за да не се притеснява, че ще я загуби.
Но Духър беше недовършена работа. Дори и споменаването на името му приковаваше цялото внимание на Ейб.
Фаръл завърши:
— Ако е готова да го напусне, бих искал да ѝ помогна. Мисля, че вече е наясно какво е направил, но все още не може да го приеме. Ще ѝ трябва още нещо.
Глицки седна на стола до кухненската маса.
— Какво искаш от мен?
— Не зная. Мислех, че от процеса насам може да си попаднал на някое доказателство.
Ейб усети иронията. Адвокатът, който убеди съдебните заседатели, че клиентът му е невинен, сега питаше дали има нови доказателства, за да убеди свой колега, че в края на краищата клиентът му е бил виновен.
— Дадох всичко на Аманда Дженкинс. Когато оправдаха Духър, разследването приключи.
Последва пауза.
— Ами Транг? Случаят още не е приключен. Технически погледнато.
Глицки призна, че е така, макар вече да се водеше като умряла работа — почти забравен.