— Не съм се занимавал много с Транг, Уес. Заповядаха ни да прекратим разследването, спомняш ли си?
Фаръл знаеше, че заслужава забележката, но продължи:
— Ще се опитам да ѝ предоставя нещо от това, което знаеш, което си имал.
— И тогава какво?
— Не зная. Може да ѝ спаси живота.
— Той заплашва ли я?
— И това не зная. Но не мисля, че и Шийла е заплашвал. Или Транг. Духър не е по заплахите.
Глицки разбираше какво има предвид Фаръл. Този мъж набелязваше жертвата си и нанасяше удар. По никакъв начин не известяваше намеренията си.
— И какво искаш? — повтори той.
— Може би документацията за Транг? Аз не съм я виждал. Не знам с какво разполагаш.
Кръвта на Глицки завря. Имаше ли още шанс да го хванат? Може би щеше да успее да затвори кръга. Но не показа вълнението си.
— Същите косвени улики като на процеса. Свидетелските показания си противоречат, мотивът върши работа, само ако знаеш какво търсиш. Байонетът не го открихме.
— Но беше ли сигурен? Лично ти?
Глицки му разказа за разминаванията между версията на Духър за телефонните му обаждания до Транг през нощта на смъртта му, за компютърните му файлове, за разпитите на майка му и на приятелката му.
— Нищо нямаше да постигнем с тези доказателства на процес. Трябваше ни веществено доказателство, което да постави Духър в кабинета на Транг. Най-близкото, което успяхме да намерим, бе проследяването на клетъчния телефон. За мен беше достатъчно. От прокуратурата не се съгласиха.
— Мислиш ли, че ще е достатъчно за Кристина?
Глицки замълча.
— Не би могло да навреди.
Уес затвори и влезе в стаята, където Сам седеше на перваза на прозореца и се взираше в мъглата.
— Кой го беше написал онова за малките котешки лапички? — попита тя. — Това чудо се движи като валяк.
Той се приближи до нея и погледна през прозореца. Едва виждаше уличните лампи от другата страна.
— Глицки каза, че ще ми даде някои неща, но може би не до утре сутринта.
— Знаеш ли, слушах те като говориш. В кой момент го разбра, лично ти?
Фаръл не се замисли дълго.
— Даян Прайс. Дневника. Очевидно беше, че тя не лъже…
Сам кимна.
— Още го пазиш, нали, в добре организираните си архиви?
— Никога нищо не изхвърлям.
Тя го потупа по бузата.
— Едно от многото ти достойнства.
46
Кристина почти отмени срещата.
Времето беше ужасно. Гъста мъгла, мокър вятър със скорост шейсет километра в час, температура около пет градуса.
На всичкото отгоре бебето рита цяла нощ. Успя да поспи едва три часа и бе напълно изтощена.
Част от нея искаше изобщо да не беше ходила при Сам вчера. Това по някакъв начин задвижи нещата, накара я да се чувства така, все едно е предала Марк. Но за да живее с него, бе започнала всеки ден да се учи как да преодолява страха.
Понякога Марк не се държеше заплашително. Отиваше в кабинета си — една стая и приемна на шестия етаж на „Ембаркадеро“, номер 1. Към обяд се обаждаше да види как се чувства тя. Често отсъстваше от кабинета си следобед. Кристина не го питаше къде ходи.
Играеше голф, поддържаше формата си със скуош, ходеше на обяд с познати бизнесмени. Светът му не бе свършил. За обективния наблюдател Духър се беше върнал — почти — към нормалната си, очарователна и самоуверена същност.
От последното им скарване обаче между тях се издигна стена. Тя не можеше да се отърси от чувството, че Марк я е манипулирал така, че да не може да му откаже да я люби.
Страх.
Кристина разбра, че мъглявите ѝ притеснения и съмнения се бяха превърнали в истински ужас. Оттогава сексът беше чест, безличен и толкова груб, че се притесняваше за бебето.
Той ѝ беше съпруг. Трябваше да му има доверие.
Можеше да си тръгне. Ако стане по-лошо, казваше си, щеше да го направи. Щеше да предпази бебето — това беше най-важното.
Но продължаваше да се опитва да бъде справедлива. Всички други приятели на Марк го бяха изоставили. Можеше ли и тя да постъпи така?
Нямаше доверие в себе си, там беше проблемът. Ами ако грешеше? Може би това бе собствената ѝ параноя, хормоните, още един типичен епизод в като че ли целоживотния ѝ поход към проваляне на отношенията ѝ с хората.
Винаги намираше извинение, нали?
Ето защо не можеше да каже на майка си, въпреки че се чуваха три пъти седмично по телефона. Не можеше да признае, че нещо куца в брака ѝ. Тя и Марк бяха щастливи, щастливи, щастливи.
Не можеше и да позволи на родителите ѝ да се усъмнят в Марк. Толкова много се беше старала да ги убеди, че е невинен. Ако този брак пропаднеше, това щеше да убие майка ѝ. А Кристина щеше да изглежда като глупачка в очите на баща си.