— Не. Това е копие. Защо не го разгледаш? Може би острото ти адвокатско око ще забележи нещо, което сме изпуснали. Въпреки че се съмнявам. — Той отвори вратата.
— Ейб, още нещо. Наистина. Има ли нещо, което да направим за нея? С теб имаме еднакви инстинкти — да оставим нещата сами да се оправят — но Сам иска да помогне. Няма да остави нещата така.
Глицки сви рамене, радваше се, че проблемът е на Фаръл, на приятелката му.
— Виж, Уес. Или ще я остави на мира, или няма. Нищо не мога да направя преди това.
— Тази част не я харесвам — намръщи се Фаръл.
— Ако това ще те успокои малко — отвърна Глицки, — аз също.
47
Духър видя, че колата на Кристина не е в гаража, но не обърна особено внимание. И друг път се бе случвало. Тя си имаше свой живот — не беше пленница.
Влезе през страничната врата и веднага усети тишината — всепоглъщаща и зловеща застиналост. Стоеше в пералното помещение до алармената система и слушаше — нима бяха прекъснали електричеството?
Включи кухненската лампа. Не беше това.
Тишина.
— Кристина!
Никакъв отговор.
Сигурно бе отишла на пазар.
Мислеше да я изведе на вечеря. Беше получил добро предложение от един от бившите си партньори днес. Като че ли щеше да поеме защитата в един процес, ставаше въпрос за азбест. Ако се получеше, можеше да издои от тази работа няколкостотин часа.
Кристина щеше да се зарадва. Щяха да празнуват. Да я извади от мрачното ѝ напоследък настроение. Кофти работа беше, честно казано, да се разправя с женски хормони.
Взе си една бира от хладилника, отвинти капачката. Щом Кристина роди детето, щеше да му намери детегледачка и да я върне на работа.
По-добре се чувстваше, когато работеше, когато беше заета. Тя бе от онези жени, които искаха да видят, че си доволен от тях. Държиш ли ги вторачени в дърветата, никога няма да видят гората, която, честно казано, ги плашеше.
Но Кристина обичаше да реже дърветата. Да маха клонките около дънера, да отстранява листата. Накрая на деня Духър ѝ казваше колко хубава работа е свършила, какво трябва да направи на следващия ден. Беше щастлива. И го обичаше, защото той разчиташе на нея. Това я караше да се чувства важна, необходима, задоволена.
Можеше да оправи нещата между тях, знаеше го. Като физически екземпляр тя си заслужаваше труда, защото той заслужаваше нея. Искаше нея.
Значи щеше да я стегне през следващите няколко месеца и тя пак щеше да стане такава, каквато беше, когато се опитваше да спаси фирмата. Ще я стегне наистина.
Този разговор днес беше знак, че нещата се обръщат. Потенциалният му нов клиент не спомена прословутия процес, от който бе минала повече от година. Всичко изчезваше в далечината, където му беше мястото.
Крайно време беше.
Къде беше тя?
Извади студено шише от фризера, отвори пакета с шоколадовите бисквити, наля си бирата.
На мраморния тезгях имаше купчина писма. Той се приближи, разбърка редовните сметки и реклами.
Телефонът. Ето я.
— Ало.
— Марк, Айрин се обажда. — Майката на Кристина го проверяваше. — Как си?
— Прекрасно. А ти?
И тя също, и Бил също, и целият свят бил едно прекрасно място. Бизнесът на Марк бил добре. Не, времето тук пак се е развалило. Може би с Кристина трябва да дойдат в Оджай за няколко дни, да се махнат от тази сивота. Сега била на пазар, но ще ѝ каже като се прибере и е сигурен, че Кристина ще ѝ се обади.
Той се пресегна и дръпна самозалепващото се листче до телефона, на което Кристина беше записала някакъв номер.
Мушна последната бисквита в устата си, прекара я с бира и се качи на горния етаж да се преоблече в нещо по-удобно.
Господи, къщата наистина беше голяма. Напълно преобразувана, разбира се, откакто Кристина се беше нанесла — още работа, още дървета за подкастряне. От Шийла не бе останало нищо.
Духър погледна в библиотеката, пресече фоайето, изкачи се по извитата стълба. Отвори вратата на спалнята, светна лампата и застина.
Нещо тук — както когато влезе в къщата — нещо не беше както трябва.
От тоалетката на Кристина липсваха всичките ѝ дреболии — сватбената им снимка, снимките на родителите ѝ, малката кутийка за бижута, безценната (за нея) групичка от сапунени тюленчета, парфюмите ѝ.
Какво, по дяволите…
Сграбчи дръжките на горното чекмедже и бързо го издърпа — бельото ѝ. Още по-бързо второто — пликчета. Следващото — тениски и пуловери.
Празни или почти празни.
Достатъчно празни.
Той изтича в банята. Нямаше я четката ѝ за зъби, гребените ѝ. Чакай, чакай, помисли…
Тя ражда, каза си той. Може би се е опитала да му се обади и не е имала време. Отишла е в болницата. Това е.
Но клетъчният му телефон беше с него през целия ден. Щеше да получи обаждането. Но…
Той провери в дрешника във фоайето. Малкият куфар го нямаше. Онзи, който бяха приготвили за раждането. Добре, каза си той. Тя ражда. Ще се обади в болницата и ще отиде.
Ала нещо друго го притесни — големият куфар също липсваше.
Измъкна клетъчния си телефон и се обади в болницата „Сейнт Мери“, за да види дали е постъпила. Не. Не желаеше да повярва каквото и да е друго, затова реши, че тя трябва да ражда някъде. Позвъни в другите болници — „Шрайнър“, Медицинския център на университетската болница.
Върна се при телефона в кухнята и натисна бутона за повторно набиране на последния номер. Отново се обади Айрин Карера, но току-що бе говорил с нея и тя не знаеше нищо. Ако родилните болки на Кристина бяха започнали и тя не бе могла да се обади на Марк, със сигурност щеше да звънне на майка си. Той затвори, без да каже нищо.
Беше го напуснала.
На листчето имаше записан с почерка на Кристина телефонен номер. Може да му подскаже нещо, откъде да започне да търси. Той набра номера и изслуша записаното съобщение.
Фаръл.
Добре, каза си той. Хубаво. Просто помисли. Тръгнала си е, но едва ли е било отдавна и едва ли е отишла далеч. Не беше казала на майка си, значи бе наблизо.
Може би искаше да му се обади, да му даде възможност да я придума да се върне.
Нямаше да го направи.
Ще трябва да я намери и да я върне обратно. Тя носеше неговото бебе, по дяволите. Дори и да не го искаше, то беше негово. А жените не си тръгват просто така от Марк Духър. Нямаше да позволи това да се случи.
Значи е намерила телефона на Фаръл, но не му се е обадила.
Опитваше се да се осъзнае. Последно се беше обаждала на майка си и тя нищо не знаеше. Какво ставаше? И къде се вписваше тук Фаръл?
Ако не раждаше — нямаше защо да се заблуждава — това означаваше, че поне е потърсила телефона на Фаръл. Искаше да се предпази. От него.
Отново набра номера на Фаръл. Когато се включи телефонният секретар, той спокойно заговори:
— Уес, говори старият ти приятел Марк Духър. Обади ми се веднага, след като чуеш това съобщение. Много е важно, за Кристина. Ако тя ражда и ти знаеш, би ли ми казал? Ужасно се притеснявам.
С пресилена грижа затвори и застана неподвижен на стола.
Фаръл, този непрокопсан клюкар. Не се ли научи вече — крайно време беше — да не тръгва против Марк Духър? Ако се стигнеше до сблъсък, Марк щеше да го унищожи. Винаги го бе правил, винаги щеше да го прави.