— Чудесно. Междувременно ще продължаваме да търсим. Най-вече ще сложим Духър под ключ. Може и да спасим нечий живот.
— Чий?
— Не знам. Например на новата му съпруга. Мисля, че тя ще го напусне и от това ще му падне пердето.
— Не ни е работата да спасяваме хора, Ейб.
— Не съм казвал такова нещо, Алън. Но няма ли да е прекрасно?
— Искаш да го спипаш, нали? Наточил си се на Духър?
Но на Глицки не му беше за пръв път. Знаеше къде са подводните камъни.
— Виждам начин да приберем на топло по законен начин един опасен човек. Да приключим едно отписано дело. Това е Духър. Нищо лично няма.
Рестън се замисли.
— Добър отговор. — Подтекстът беше, че не му вярва. Но кимна. — Добре. Ще се обадя на Флеърти и ще видя какво ще ми каже.
Не отне никакво време.
Глицки и Тию обсъждаха предимствата на ареста без заповед — да пипнеш заподозрения без официално подписан документ — и почти бяха решили, че в случая на Духър това нямаше да е добра идея. Духър се държеше така, все едно правосъдието не съществуваше. Не беше извършил нови престъпления, за които да бяха разбрали. Ако Тию и Глицки отидеха да го арестуват само заради подозренията си, щеше да ги обвини в неправилен арест, тормоз, полицейска бруталност.
Телефонът на бюрото звънна.
— Глицки.
Затвори и съобщи на Тию, че обаждането е било от прокуратурата.
— Флеърти казал на Рестън, че лично той не знае господин Духър да е извършвал престъпление. Наблегнал на „лично“. Ако имало доказателства, че е извършил подобно нещо, трябвало да се заемем с това. Дословно.
Тию се усмихна широко.
— Какво ще кажеш? Хайде да го направим.
Наближаваше десет и двайсет и Сам си почиваше. От все сърце се наслаждаваше на политическата философия на Ал Франкън и се смееше на всеки две минути.
Барт спеше под масата, а на един стол до нея Уес четеше делото на Транг — не можеше да не изскочи нещо.
На вратата се позвъни, Барт вдигна глава и излая. Уес погледна въпросително Сам.
— По това време?
— Не ни трябва никой — отвърна тя.
— Знам.
Той затвори папката и се изправи. Прекоси дневната и закачливо я настъпи, докато минаваше покрай Сам. Стигна до стълбите и включи външната лампа.
Половината от вратата им беше от матирано стъкло и зад нея се очертаваше мъжки силует, Фаръл се спря, изпълнен с лошо предчувствие и попита:
— Кой е?
— Марк Духър.
Той отвори леко вратата. Устата му пресъхна, когато го видя.
Проклетите нерви. Сърцето му биеше до пръсване.
— Какво искаш?
— И по-добре си ме посрещал, Уес. Няма ли да ме попиташ как съм, да ми кажеш, че отдавна не си ме виждал? — Фаръл не отговори и Духър мина по същество: — Опитвам се да намеря жена си. Тук ли е?
— Няма я. Защо да е тук?
— Днес ти се е обадила. — Това не беше въпрос. — Видял си я. Мисля, че знаеш къде е.
— Нямам представа къде е.
Очите на Духър се вледениха.
— Мисля, че е тук.
Уес чу гласа на Сам от стълбите.
— Кой е, Уес?
Духър присви очи. Опита се да погледне нагоре.
— Най-накрая закова нещо, а, Фаръл? Хубава ли е?
— Изчезвай, Марк. Нямам представа къде е Кристина. Не знаех, че те е напуснала, макар че, честно казано, не я виня. Днес чу някои неща за Виктор Транг. Май че се разстрои. — Той се обърна към Сам. — Марк Духър е.
— Значи си говорил с нея.
По дяволите. Уес трябваше да престане да се изпуска така. Не биваше да забравя с кого говори.
— Откъде знаеш къде живея?
Съжалителна усмивка.
— От „Паркърс“.
Господи. Уес наистина се излагаше. Когато от „Паркърс“ — адвокатския указател — му бяха изпратили годишния формуляр за евентуални промени в данните, той бе попълнил адреса на Буена Виста. Още не беше отворил новия си офис, а не искаше да губи бизнеса си. Глупаво.
Сам сложи ръка на гърба му. Не беше я чул кога е слязла по стълбите.
Духър продължаваше с въпросите.
— И какво каза Кристина? За какво говорихте?
— За соеви храни, Марк. За свински крачета. За някои известни убийци, които познаваме.
Духър сложи ръка на вратата.
— Винаги си бил голяма смешка, Уес. — Той притисна длан към матираното стъкло. — Къде е тя? — Удар по стъклото. — Къде е тя, да ти го…
Изведнъж Сам затръшна вратата и дръпна резето.
— Изчезвай оттук! — изкрещя тя през стъклото.
Барт се разлая, Уес се наведе, потупа го, хвана го за нашийника и се опита да го успокои. Когато отново вдигна поглед, сянката беше изчезнала. Той се отпусна до стената. Сам се бе облегнала на отсрещната.