— Съжалявам — каза тя. — Просто не исках да…
— Няма нищо. Той си тръгна. Добре направи.
Сам се приближи до него и Уес я прегърна.
— Какво искаше?
— Кристина го е напуснала. Мислеше, че знам къде е.
— Не искам да идва тук.
— Нито пък аз.
Прегърнати, започнаха да изкачват стълбите.
— Не се притеснявай — успокои я Уес. — Просто търси жена си.
— Притеснявам се. Не беше необходимо да идва дотук. Можеше да ти се обади утре в офиса.
Уес се замисли.
— Нищо няма да ми направи. За него не съм опасен.
— Това беше заплаха. Да идва тук. Заплашва те.
— За какво да го прави?
— Защото си уговорил Кристина да го напусне.
— Не съм правил нищо такова. Тя сама го е напуснала.
— Сама го е напуснала, след като е говорила с теб. Има разлика.
Уес поклати глава.
— Няма начин.
Сам го погледна.
— Обещай ми едно нещо. Само си мислел, че го познаваш. Не забравяй това, моля те. Не го забравяй.
Той я целуна.
— Добре.
„Рейвънууд“ на тъмно.
Глицки беше изключил фаровете, но бе оставил мотора да работи, както и парното. В ръцете си държеше голяма картонена чаша, в която преди време имаше топъл чай. Беше отворил прозореца от своята страна на около сантиметър.
От другата страна на улицата къщата на Духър ту се показваше, ту изчезваше в мъглата. Преди петнайсет минути Глицки почука на входната врата и се върна да чака в колата.
Мислеше си за Флеърти, съжаляваше, че преди се бе държал толкова агресивно с него. Но тогава Ейб бе удавен от мъка по Фло, по целия си живот. Готов да избухне пред който и да е, дори пред хора, които могат да му помогнат. Отчуждаваше всички от себе си. Това не му помагаше.
Лексусът спря на алеята. Глицки излезе от колата си и стигна до входната врата горе-долу по същото време, когато в задната част на къщата светна лампа. Той натисна звънеца, разнесоха се осемте тона от началото на един от църковните псалми.
Още една лампа светна вътре, след това и отгоре на верандата. Когато Духър отвори вратата, Глицки я подпря с крак.
— Мислех, че ще ти е интересно да знаеш, че отваряме случая с убийството на Транг. Исках да ти дам възможност да си признаеш сега, да ни спестиш сума ти време и проблеми.
— Я си намери някое друго хоби, ченге такова! — Духър се опита да затвори вратата, но не успя.
Глицки продължи:
— Изкара един процес. Знаеш какво стана с живота ти. Да не искаш това да се повтори? Бас ловя, че този път и под гаранция няма да те пуснат. Просто имам предчувствие.
— Какво правиш тук, по дяволите?
— Само ти казвам.
— Заповед имаш ли? Ако нямаш заповед, сержант, изчезвай от къщата ми.
Глицки дръпна крака си.
— Значи не искаш да си признаеш, но правиш грешка.
Отвратен, Духър затвори вратата и изключи лампата пред прага. Глицки реши, че достатъчно се е забавлявал за тази вечер и се обърна да си ходи. Почти беше прекосил верандата, когато лампата отново светна. Той чу отварянето на вратата, заповедническия глас:
— Глицки!
Посегна под шлифера си за пистолета — човек никога не знае — и се обърна. Духър беше излязъл на верандата.
— Ти ли занесе случая на Транг на Фаръл?
— Толкова любезно ме помоли, че не можах да му откажа.
— И си видял жена ми?
— Виж какво, Марк. В моята работа обикновено аз задавам въпросите. Ако ще ми говориш за Виктор Транг, цяла нощ ще те слушам. Но за жена ти нямам какво да кажа.
— Видял си я при Фаръл. Знаеш ли къде е сега?
— Още един въпрос за жена ти — започна да цъка Глицки. — А аз бях решил, че си ме разбрал. — Той сви рамене. — Не че не ми е приятно, но наистина трябва да тръгвам. Нямам заповед и ми наредиха да не влизам. Освен ако не искаш да ме поканиш?
Духър като че ли се забавляваше.
— Почти толкова си смешен, колкото моя приятел Уес, знаеш ли? А аз се възхищавам на това качество. Наистина. Но не можеш да ме пипнеш. Вече би трябвало да си го разбрал. Май просто не си способен да си вършиш работата, а? Макар че като си черен, това не е голям проблем. Не искат от тебе да си съвършен, нали? Вършиш ли нещо изобщо?
— Понякога. — Белегът на Глицки беше толкова стегнат, че го чувстваше. — Може и да се изненадаш.
— Е, значи правиш каквото можеш. Даваш всичко от себе си. Това ли направи с Шийла? Не. Едва ли беше в най-добра форма тогава. — Духър направи няколко крачки към него и на свой ред започна да цъка. — Ох, вярно. Тогава жена ти умря, нали? Сигурно ти е било трудно. Значи затова не можа нищо да ми направиш, защото всичко, което вършеше… — Гласът му стана дрезгав, остър. — … бе пълна загуба на време. Беше тъжен, нали? Това трябва да е било. Затова беше толкова некомпетентен. Виждаш ли? Ако потърсиш достатъчно добре, причина винаги има. Чудя се какво ли ще е станало, когато и този път се издъниш.