Сам не отговаряше, затова Даян се обади на Кристина в мотела и я попита с какво може да помогне.
— През колко време са контракциите? — попита тя.
— Не са близки. През седем минути. Предупредиха ни на курсовете. Няма да ме приемат, докато не са през две или три минути. Има още време.
— Защо сте в мотел? — попита Даян.
— Дълга история.
— Има ли някой с вас?
— Не.
— Мога да дойда.
— Защо ще го правите?
— Вие също сте били доброволка тук, нали? Трябва да се поддържаме. — Даян се замисли дали да не каже нещо за другото, което ги свързваше, но реши, че това ще навреди, вместо да помогне. Отново чу тежкото ѝ дишане. Когато Кристина се успокои, Даян заговори: — Родила съм две деца, Кристина. Мога да ви правя компания. Да си говорим. Не е хубаво да сте сама. Как ще отидете в болницата?
— Не зная.
— След десет минути съм при вас.
Кристина отвори вратата на мотелската стая. Жената беше облечена подходящо — тежко палто, огромна кожена чанта, ски шапка, нахлузена върху гъстата ѝ сивееща коса. Но се усмихна топло, от нея се излъчваше увереност, която я успокои.
Излъчваше и нещо познато.
— Познавам ли ви? Откъде знаете, че съм жена на Марк Духър?
Усмивката не изчезна. Очите ѝ като че ли знаеха всичко. Не пристъпи напред, сякаш нямаше нищо против да стои на студа, докато не разчистят този въпрос, докато Кристина не я приеме. След като разбере, може и да не поиска да е с нея. И това ще е разбираемо.
— Сам каза, че сте умна. — Даян протегна ръка. — Аз съм Даян Прайс. Радвам се да се запозная с вас най-накрая.
50
В един без петнайсет Уес вдигна слушалката на второто позвъняване и чу гласа на Марк Духър.
— Ще започна с извинение.
Той не отговори. Духър продължи:
— Бях изперкал. Не трябваше да идвам до вас, да се майтапя с приятелката ти. — Той замълча. — Виж, Уес, Кристина ме изостави. Откачих. Съжалявам.
— Добре, съжаляваш. Радвам се, че си поговорихме.
Фаръл затвори.
— Отново беше нашият приятел Духър — обърна се той към Сам. — Каза, че съжалява. Отговорих му, че се радвам за него.
Тя се напрегна, но не го показа.
— Не е вярно. Каза, че се радваш, че си поговорил с него.
— Така беше — съгласи се Фаръл. — Подробно и откровено обсъдихме нещата.
Телефонът отново звънна.
— Не вдигай — предупреди го Сам.
Но той вече го беше направил.
— Уес, моля те, не затваряй. Там ли си?
— Тук съм. Какво искаш?
Сам отново му казваше да затвори.
— Трябва да говоря с теб.
— Днес имаш късмет. Ето, говориш.
— Не. Ти и аз. Насаме.
Гласът на Фаръл беше безизразен.
— Ще разкарам всички, които подслушват разговора на другите апарати. Ето, сега сме само ние двамата. Можем да говорим така, а можеш и да затвориш. Ти решаваш.
Духър замълча. Накрая въздъхна.
— Аз не… — Започна отново. — Трябва да ми помогнеш. Като адвокат. Може да се наложи да говоря с полицията. — Пак мълчание, за да може Уес да се замисли. — Не искам да казвам нищо конкретно по телефона. Разбираш го.
— Искаш да се предадеш ли? Това ли ми казваш?
— Вече не вярвам на телефоните, Уес. Можеш да измислиш нещо. Не искам нищо повече да кажа. Трябва да те видя, затова се обаждам. Трябва да ми помогнеш. Вече не мога да живея така.
„Малката детелина“, барът, в който се бяха запознали Уес и Сам.
Мъглата закриваше почти всичко зад изписаните прозорци — по отсрещната страна на „Линкълн“ кипарисите приличаха на призрачни сенки от друг свят.
Сам седеше срещу Уес и държеше двете му ръце. Нито един от тях не беше докоснал ирландското си кафе.
Тази сутрин се бяха увили хубаво и бяха отишли на аеробна тренировка — „силова разходка“ от къщата им до плажа и обратно. Ежегодното състезание — 12 километра от сградата „Фери“ до плажа „Оушън“ — беше след две седмици и Сам участваше всяка година. Уес нямаше никакво желание да се раздели с живота си, пресован между деветдесет и осем хиляди откачени бегачи, маратонци, голи маниаци, травестити и всякакви спортни откачалки, но нямаше нищо против да се подготви.
Не говореха за състезанието.
— Уес, моля те, не го прави.
— Той ще се предаде, Сам. Иска да договоря как да стане.
— За какво да се предаде?
— Не знам. За Транг може би.
— Нямам му доверие.