Джо се накани да отпраши за пустинята Тахо за пет дена около Деня на благодарността с няколко приятелчета. Дали Кристина няма да се присъедини към тях?
Без кандърми, без навивки. Това ѝ допадаше.
След известно време тя установи, че харесва поведението му и личността му по един хладен, равнодушен начин, който понякога прерастваше в изблик на чувства. Това беше в реда на нещата. Навярно щеше да настъпи някаква промяна — тя бе готова да чака. Така или иначе, не вярваше особено на бурната страст. Отчаяно се надяваше, че „харесвам“ с течение на времето ще се превърне в „обичам“. Нали затова след толкова време си беше избрала някой, който да е добър, в чиято компания да изпитва ако не трепет, то поне удоволствие и оживление.
Беше четири следобед. Джо седеше зад бюрото си, въртеше между пръстите си някаква химикалка и гледаше право в Кристина, като се стараеше да овладее гнева си.
— Не знам защо побесня толкова — заговори тя.
— Не съм побеснял. Просто си мислех, че вече говорихме за това. Искам да кажа, че ти нищо не спомена снощи и изведнъж цъфваш тук, облечена като манекенка…
Тя разпери ръце.
— Джо, това е най-обикновен делови костюм.
— Да де, ама другите кандидати за лятна специализация просто изпращат писмо с кратка автобиография. Ние тук ги преглеждаме и решаваме дали…
— Знам това. Марк Духър ми каза да дойда, затова си помислих, че ще е подходящо да изглеждам добре.
— Което при теб не е… — Той спря, преди да изтърси признанието, че без значение дали ѝ харесва или не, пак на преден план излиза ефектът от нейната красота. — Как да ти кажа, може би съм малко разочарован. — Химикалката се изплъзна от ръцете му и той изненадано я проследи с поглед.
— Не знам защо би трябвало да си разочарован. Направо не разбирам. Марк каза…
— Марк. Имаш предвид господин Духър?
Устните ѝ се вкамениха от чувство на безсилие.
— Той каза да го наричам Марк. Той е готин, Джо.
— Да, готин е — започна да се навива все повече и повече Ейвъри. — Излъгах те — каза спокойно той. — Наистина съм бесен. — Погледна над рамото на Кристина, за да се увери, че вратата е затворена. — Господин Духър хич не е готин. Нека да изясним това. Виж фактите. Той е много потаен човек. Именно той отряза главите на Маккейб и Рот, въпреки трийсетгодишния им стаж и…
Кристина клатеше глава.
— Добре. Законите на бизнеса са сурови. Той е шефът, нали така? Това е свързано с борбата за надмощие. Но той ми каза да му се обадя. Какво би трябвало да направя според теб?
— Аз те помолих да не му се обаждаш. Какво ще кажеш за това? Питаш ли ме как се чувствам, докато се връткаш наоколо и проучваш възможностите за работа зад гърба ми?
— Нищо подобно не съм правила — повиши глас тя. — Казах ти, че попаднах на него в църквата. Боже Господи, остави ме на мира, Джо. Не бъди такъв… такъв…
— Какъв? — продължи да я напада той.
— Такъв опекун, по дяволите, ето какъв.
Ейвъри се облегна назад и гласът му премина в шепот.
— Аз — опекун? Ако аз съм опекун, май не съм от най-добрите, така ли е?
— Не ти и трябва. Това си е моя работа. Става дума за моя живот и моята кариера и ако шефът ме е поканил при себе си за интервю, как очакваш да постъпя? Да кажа: „Не, съжалявам, аз съм съвременна жена, но гаджето ми ще се впрегне“.
— Не се впрягам.
— Не си и ядосан, предполагам. — Каза го, макар да знаеше, че Ейвъри е бесен. — По дяволите, Джо, нямаш никакво право да си го изкарваш на мен. — Тя грабна куфарчето си.
— Къде отиваш?
— Да говоря с господин Духър. — За миг се поколеба. — С Марк.
Той скочи, протегна ръка, едва не прекатури стола си.
— Ей, ей. Чакай малко, Кристина. Чакай малко!
Тя се спря с ръка на бравата.
— Добре, чакам. Какво има?
Той заобиколи бюрото и се спря на метър от нея.
— Виж… — Пое дъх, направи опит да се овладее. — Виж какво, съжалявам. Не ходи при господин Духър, не и в това състояние.
— Какво ми има на състоянието? Това, че ме изкара извън кожата ми? Боиш се да не би случайно да те накисна? Обещавам, че изобщо няма да те споменавам.
— Кристина…
— Не разбирам защо не искаш да работя тук, Джо. Мислех си, че ще се зарадваш. Да бъдем заедно, да се виждаме, да ходим на обяд… Мислех си, че ще ни е гот.
Той пристъпи към нея и нежно хвана ръцете ѝ.
— Знам — каза. — Знам. Права си.
— Тогава какъв е проблемът?
— Просто бях изненадан, това е всичко. Нали бяхме решили друго нещо и това ми дойде като гръм от ясно небе…