— Какъв гръм, Джо. Нямам нужда от твоето разрешение. Бях долу и дойдох, за да ти съобщя. Нямам нищо за криене.
— Добре — въздъхна той. — Добре, съжалявам. Не искам да го правя повече на въпрос.
— Аз също.
— Тогава всичко е наред. — Той отстъпи назад. — Носиш ли си автобиография? Препоръчително писмо?
Тя кимна, отиде до бюрото му, сложи отгоре куфарчето си и го отвори. Подаде му плика и го попита каква е процедурата по-нататък.
В очите му се появи някаква сянка, която не ѝ хареса. След това Джо пусна една усмивчица, за да прикрие изражението си. Даде ѝ знак с глава да го последва. На пода до етажерката в другия край на стаята беше сложен обикновен амбалажен кашон.
Като отговорник по избора на летни специализанти, Ейвъри приемаше всички биографии, а на всеки две седмици комисия от четири човека ги преглеждаше. Междувременно той пресяваше съдържанието на кашона, който днес беше пълен на около педя височина от дъното.
Ейвъри пусна плика на Кристина най-отгоре.
— Всичко е наред — каза. — Машината се завъртя. Сега комисията има думата. — Вдигна ръка и докосна ръкава ѝ. — Така се осигурява пълна обективност, Крис. Просто ще трябва да изчакаме за резултата.
И какво сега — цялата тази разправия, за да ѝ пуснат плика в кашона. Бяха я прекарали.
Кристина беше толкова ядосана, че не можа да си даде сметка за това, чак докато не целуна Джо пред асансьора и не се смъкна долу във фоайето, което я изведе на Маркет стрийт. Едва тук се спря и сърцето ѝ внезапно заблъска в гърдите.
Въпреки краткото съобщение, Виктор Транг преливаше от щастие, че пристига на следобедна среща с господин Духър, представителя на Архиепископията.
Както обикновено, Транг не се скъсваше от съдебни дела и почти светкавичният отговор на господин Духър по телефона стопли сърцето му. А и в края на деня му дойде добре дошло да се чупи от офиса си, който се състоеше от една-единствена стая в мрачната задна част на почти вековна сграда близо до изхода към Джинива авеню на магистралата Джуниперо Сера — възможно най-мрачната част на Сан Франциско.
Дали ще му бъдело удобно колкото е възможно по-скоро да слезе в центъра до техния офис — без съмнение твърде лъскав — на двайсет и първия етаж в сградата на „Калифорния“ 1, за да обсъдят случая? Ами, с удоволствие. Само дано намери пролука в ангажиментите си.
Едва миналия четвъртък бе запознал Духър с материалите, но бързият отговор го караше да предвкусва и бързо споразумение. А той бе влязъл в играта именно затова.
Марк Духър не пожела да пие нищо, но секретарката поднесе на госта отлично препечено френско кафе в почти прозрачна порцеланова чашка с тънка златна ивичка по ръбчето. Транг се бе настанил върху дивана в стил ампир пред махагоновата масичка за кафе и разглеждаше просторния кабинет с високите от пода до тавана прозорци.
От тази височина изгледът към града беше смразяващ, а изводът — кристално ясен: Духър не би се намирал тук, ако често бе губил дела. Времето през целия ден беше ужасно. Черни облаци, блъскани от вятъра, и сега ту скриваха, ту откриваха гледката — моста над залива с Острова на съкровищата, шлеповете и влекачите във водата. Хълмовете в далечината от другата страна на залива бяха стоманеносиви.
Транг отпи глътка кафе, кимна и се усмихна на домакина си. Беше на трийсет и три години. Станал бе гражданин на Съединените щати преди петнайсет години и бе привикнал към лицата на хората от бялата раса. Но това лице пред него беше непроницаемо — открито, честно, очевидно настроено приятелски, възпитано и добре поддържано. От такива лица Транг се плашеше най-много и човекът, на когото принадлежеше то, седеше на педя от него, с кръстосани ръце, подпрял лакти на колената, леко приведен напред и още първите му думи попаднаха право в целта.
— Първо, архиепископът ме натовари да ви съобщя, че не съществува никаква умишлена политика на толериране на подобно поведение в Архиепископията. Ако отец Слокъм е имал интимна връзка с госпожа Деп…
— Точно така, а също и с дъщеря ѝ.
— Ако, казах, отец Слокъм е постъпил така, това е мерзко и ние осъждаме неговите деяния. Но — продължи Духър — в по-общ план нещата изглеждат иначе… защото въпросът е много деликатен.
Транг кимна.
— Това е самата истина — каза той, — както е истина и че значителен брой хора са претърпели сериозни щети.
Духър трепна при тази формулировка. Без „щети“ нямаше обезщетение. Транг му обръщаше внимание, че не е дошъл тук, за да разтяга локуми.