Тя не знаеше какво да отвърне на подобно откровение, но чувстваше, че не бива да мълчи.
— Казахте, че жена ви е болна. Може би всичките ви мисли са насочени към нея.
Отново възвърнал сериозността си, Глицки се пресегна към папката на Уилоус.
— Май е тази — заяви той.
— Защо не ѝ звъннете? Може вече да се чувства по-добре?
Той помълча, чудейки се дали да ѝ каже. Отричането явно не помагаше, тъй че признанието поне веднъж можеше и да не причини такава болка.
— Не е възможно — каза. — Болна е от рак.
Кристина се облегна назад.
— Много съжалявам.
Глицки махна с ръка, отвори папката и се взря в нея за миг.
— Има ли още нещо, което да сте си припомнили?
7
През прозорците Духър виждаше светлините на града, които се бореха с облаците. Той все още се намираше тук, в притъмнелия кабинет, опрял лакти на дръжките на креслото, а върховете на пръстите му бяха допрени един в друг пред устните му. По коридорите се чуваше обичайният шум — всички служители на „Маккейб и Рот“ работеха до късно.
Духър управляваше фирмата с твърда ръка. Екипът се състоеше от млади хора, които хранеха надежди след седем години да се превърнат в съдружници и по този начин на теория да решат финансовите си проблеми. От тях се изискваше напрегната четирийсетчасова работа на седмица, петдесет и две седмици в годината. На практика през обичайното работно време от девет до пет те нямаха никаква възможност да придвижват чисто административните си задължения, да водят служебната кореспонденция, да разговарят с половинките си или с разни други важни персони, да ядат, да ползват почивка (или отпуска), да ходят до тоалетната и ред други такива дреболии.
За да докарат осем часа чиста работа, служителите трябваше да работят поне десет, а най-често даже дванайсет часа на ден. Освен това, ако искаха да ползват двуседмичната си отпуска, трябваше да посветят на службата най-малко десет съботи и недели в годината. Тъй че въпреки късния час, във фирмата гъмжеше от хора. Марк Духър, който бе минал през провала ѝ и затягането на коланите и лично я бе превърнал отново в преуспяващо предприятие, изпитваше дълбоко задоволство от добре смазания механизъм, който бе успял да създаде. Наистина това може и да не правеше хората непременно щастливи, но така или иначе, успяваха да свършат добра работа.
За което, отбеляза си той, получаваха и съответното прилично възнаграждение. А и никъде не бе казано, че юридическите фирми имат за цел да правят служителите си щастливи.
Духър се надигна, заобиколи бюрото, отиде до прозореца и пак се зазяпа навън. Гледайки летящите в пространството облаци, които скриваха гледката, той имаше чувството, че лети.
Тя бе оставила автобиографията си!
И му бе дала да разбере, че той е на ход.
Джо Ейвъри седеше на бюрото си и се бореше с текущите задачи като прасе с тиква. Духър любезно почука на вратата преди да влезе и Ейвъри зяпна от изненада — за две седмици вече две посещения на шефа. Това беше нещо нечувано.
— Още ли си тук? — попита Духър. — Мислех, че след предишната тежка нощ ще си тръгнеш по-рано.
Ейвъри опита да налучка верния тон.
— Купонът беше направо върха, господине. Мислех да ви се обадя днес по-рано, за да ви благодаря, но се захванах с делото „Бейкър“…
Духър махна с ръка, за да прекъсне словоизлиянията му.
— Сигурен съм, че то се намира в добри ръце, Джо. Дойдох да взема кандидатурите на стажантите за лятото.
Ейвъри изтръпна.
— Нали не…? Да няма някакви проблеми?
— Бъди спокоен. — Духър влезе в кабинета на Ейвъри и затвори вратата зад гърба си. — Ще прехвърлим тези задължения на друг служител, Джо. Мисля, че ти е време да се захванеш с по-сериозни дела.
— Господине?
Духър прекъсна задаващата се лавина от въпроси с ново вдигане на ръката си.
— Казах повече, отколкото ми се искаше, Джо. Навярно не трябваше нищо да споменавам, но пък си рекох, че е добре да си в течение. Вече няма да се мориш с летните стажанти. Чакат те по-съществени задачи. Край, спирам дотук.
В следващия миг той вече бе грабнал подмишница кашона.
По-късно, докато шофираше към къщи, Духър остави съобщение на Кристина от клетъчния си телефон. „Кристина, обажда се Марк Духър. Искам да ти благодаря, че ме уведоми, че си си подала документите. Гордея се с теб. Постъпваш наистина правилно. Ако искаш да се чуем, звънни ми по всяко време, номерът в колата ми е…“
След това издиктува и домашния си телефон.
Кристина не чу съобщението на Духър. Щом се прибра от срещата с Глицки, тя се обади на родителите си в Оджай, а сетне реши, че с това този дълъг ден, започнал още в шест и половина с намазването с пепел, най-сетне трябва да приключи. Просто се намираше на предела на силите си.