— Може би няма. Още може да се направи нещо. Обвинителят иска да пусне господин Коупс, разширеният състав на съдебните заседатели го подведе под отговорност. Аз засега ще наблюдавам отстрани. — Той направи пауза. — Мисля, че проблемът е в това, че свърших работата си отзад напред.
Тя наклони глава.
— Това звучи забавно. Не се случва всеки ден да чуеш ченге да си признава, че може да е сбъркало в нещо. Какво имате предвид с това, че сте вървели отзад напред?
И той ѝ обясни всичко — за Кристина и за татуировката, улика, която наистина не беше приемлива. Накрая млъкна.
— А този Коупс? Няма съмнение, че той го е извършил, нали?
— За мен не, но както вероятно знаете, това не означава нищо. Татуировката не може да бъде включена, това са само слухове.
— Прав сте. И разбира се, на всичкото отгоре той разполага с адвокат милионер, който се кани да натрупа още едно милионче, нали?
— Негов адвокат е Уес Фаръл. Достатъчно е добър, но…
Тя го прекъсна.
— Хич не мога да разбера тези адвокати. Съвсем сериозно. Не разбирам как човешко същество може да се заеме със случай като този. Искам да кажа, че този Фаръл не може да не знае, че неговият клиент го е направил, че неговият клиент е изнасилил и убил клетата жена. Нали така? Той знае за татуировката и за всичко…
— Със сигурност.
— И въпреки това продължава…
— … да осигурява най-добрата защита, която законът разрешава. Върху това се гради величието на нашата страна. — Глицки присви рамене. — Навярно има нужда от парите. Навярно просто е въпрос на професия. Делата за убийства носят добри пари.
— Но ако знае? Имам предвид, ако наистина със сигурност знаеш, как изобщо можеш…?
— Поразително е, нали?
— Направо не мога да го проумея, сержант, истина ви казвам.
Докато си подсвиркваше, Уес Фаръл свали бялата си риза и вратовръзката в малката като килер обща баня, която се намираше на етажа под адвокатския му офис. Фаръл често си даваше сметка, че много лесно изпада във възторг от разни глупости, като например надписа върху тениската му, която беше носил цял ден под ризата. Златните букви върху зеления плат гласяха „Накъркай ме, вкъщи съм си“.
Окей. Значи той се развеждаше, децата му не го виждаха много-много, кариерата му вървеше към провал, но въпреки това животът му не изглеждаше толкова лош. На първо място беше здрав, нали? С няколко килограма повече, но все още можеше да разчита на тялото си. Освен това разполагаше с един куп познати. И поне с един великолепен истински приятел, Марк Духър. Колко хора можеха да се похвалят с подобно нещо?
Плюс манталитета. Целият беше изтъкан от оптимизъм и именно този оптимизъм го бе превел през превратностите до „тук и сега“ — тази негова положителна нагласа, че животът ден за ден сам по себе си е окей, дори забавен.
А сега, да благодари на Бог, имаше и Левън Коупс. Направо обичаше Левън Коупс. Левън беше с коса на клечки, цапнат в устата, с хлътнал гръден кош, измет без никаква воля, безмозъчен социопат, без съмнение, но…
— А сега всички заедно — извика той в огледалото. — ТОВА НЕ ЗНАЧИ, ЧЕ НЕ Е СИМПАТЯГА!
С изключение на това, че наистина не беше никакъв симпатяга.
Но Уес Фаръл щеше да му го прости. Нямаше намерение да забрави ужасното престъпление, което без съмнение онзи беше извършил. Но господин Коупс имаше едно огромно преимущество — беше човек с тлъста банкова сметка.
Арт Драйсдейл не се бе отказал от случая — поне още не. Тази сутрин бе споменал на Фаръл, че прокуратурата се готви енергично за обвинението, както прави с всички обвинения, освен ако Фаръл не би се съгласил на споразумение.
Не, бе отвърнал Фаръл, този път ще се явя на процес, иначе благодаря за вниманието. Защото точно при такъв процес се виждаше победител, Фаръл познаваше съдебните заседатели, Фаръл познаваше Сан Франциско и знаеше, че е необходимо много повече от това, с което разполагаше обвинението по случая Левън Коупс, за да го обвинят в убийство.
Тъй че можеше да отиде на процеса, можеше и да го спечели, а отхвърлянето на обвинението в убийство означаваше, че ще съдере кожата на клиента си най-малко със сто и петдесет хиляди долара, преди всичко да приключи. И клиентът му с радост щеше да плати, защото това беше цената на свободата.
Боже, колко обичаше Левън!
Затова тази вечер Уес щеше да празнува, а защо не и да се окаже с някоя дама в хоризонтално положение, нещо, което не беше правил откак се раздели с жена си. Нямаше да се откаже от такова нещо. Чувстваше се преизпълнен с чар и с жизненост. Не знаеше откъде му бе паднало това щастие, но нямаше намерение да го урочасва с мисли за смъртта. Почва се, момчета! Оседлавайте конете или се махайте от пътя!