— Имаш куче — отбеляза Уес.
От коша до печката се надигна и се протегна един кокер шпаньол.
— Нали не си алергичен? — попита тя.
— Ако е за въпрос, аз самият имам куче.
— Да ти кажа, подозирах такова нещо…
— Казва се Барт. Огромен боксер.
Тя се наведе, за да погали любимеца си.
— А това е Куейл — каза Сам, — с „у“, точно като Дан. Навярно си чувал за ума на кокер шпаньолите, тъй че си рекох, защо пък не? Нещо за пиене?
— Май не. Ще дойдеш ли насам? — Той протегна ръце, тя погали още веднъж Куейл, поколеба се за миг, усмихна се и пристъпи към него.
Сам влезе гола през вратата на спалнята, носеше две чаши с ирландско уиски.
— Смешното в тази история е — заговори тя, — че обикновено не правя така.
До леглото имаше един от онези пълни със синя течност лампиони, модерни през шейсетте или седемдесетте. Прозорците бяха хоризонтални и се намираха високо горе в тухлената стена, на нивото на земята отвън.
Уес лежеше под плътния юрган с ръце под главата. Протегна се за една от чашите.
— Аз също.
Тя му подаде чашата и седна на леглото откъм неговата страна. Той си помисли, че голотата ѝ изглежда напълно естествена, толкова, колкото изобщо това беше възможно, а и колкото, довърши мисълта си той, би трябвало да бъде. Тялото ѝ беше сочно и златисто. Гърдите ѝ бяха прекрасни, а зърната им — нежни и розови. Фаръл отпусна ръката си на бедрото ѝ.
— Можеш да ми кажеш истината — каза тя. — Няма да нараниш чувствата ми. Ще мога да я понеса.
— Това е истината. Бях женен почти трийсет години. Без никакви приключения.
— Искаш да кажеш, че ти е за пръв път, откак си женен?
— Така е. Да не би да ти изглеждам като най-големия сваляч на света?
— Не, просто съм изненадана.
— Защо? Това беше съвсем естествено за мен. Какво говоря, направо си беше страхотно.
Тя отново му се усмихна.
— Това също е изненада. За мен, искам да кажа. Но спорът така или иначе стана твърде разгорещен, за да го разрешим от първия път.
— Може би.
Тя постави чашата си на страничната масичка, плъзна се до него и се притисна до гърдите му. След минута започна да се смее.
— Кое е смешното?
— Ами, имената…
Той се замисли.
— Не се казваш Сам, така ли?
Тя избухна в смях.
— Не, името ми е Сам. Говоря за фамилиите. Ти наистина си поне Уес, нали?
— Напълно съм разкрит. — Той я погали успокоително по гърба. — Уес Фаръл, адвокат, на вашите услуги.
— Ох, само не казвай, че си адвокат, нали не си? — изохка тя.
— По-истински от сърдечен пристъп. Ние сме навсякъде.
— Уес Фаръл… — тихо произнесе Сам. — Чувствам се като… — Изведнъж тя се стегна и внезапно се изправи.
— Какво? — попита той.
— Уес Фаръл!
— Au personne, което, доколкото знам, означава нещо на френски — май самият той.
Но чувството за хумор я беше напуснало.
— Вие сте Уес Фаръл? О, боже, не мога да повярвам…
— Какво не можеш да повярваш? Какво ти стана?
— Какво ми стана? А на вас какво ви става?
— Какво да ми става? Хайде, Сам, недей…
— Не ми викайте недей. — Тя скочи и откачи една наметка от закачалката на стената зад нея. Едва след като я уви около тялото си и се загърна добре, жената се обърна с лице към него.
— Вие сте онзи Уес Фаръл, който защитава отрепката Левън Коупс, нали?
— Откъде знаеш…?
— Не се притеснявайте, знам го. — Тя се беше разпалила и удряше с юмруци по бедрата си, по леглото, където свареше. — Знам го, ох, колко добре го знам. Господи, какъв късмет. Трябваше да се досетя…
— Сам…
— Не ме наричайте повече Сам! — Сега тя кръжеше из стаята. — Съжалявам, но нещата се промениха. Искам да си тръгнете. Ще бъдете ли така добър просто да напуснете?
— Да си тръгна ей така? — Но Уес вече бе седнал в леглото и се навеждаше за панталоните си.
— Да. Просто да си тръгнете. Моля ви.
— Добре, добре. Но не знам защо…
— Защото не мога да повярвам, че може да вършите това с Левън Коупс, ето защо — опитвате се да му помогнете да излезе на свобода. Не мога да повярвам, че този човек сте вие. По дяволите!
— Та това е професията ми — каза той. — Нали съм адвокат. Нашата работа е такава.
Този отговор изведнъж я отрезви и енергията я напусна. Тя въздъхна отчаяно и се завъртя за последен път около себе си.