— Тръгвай си, чу ли?
Той вече държеше обувките си в ръце, а ризата му висеше незагащена.
— Не се притеснявай, тръгвам си.
Цялата случка бе продължила повече от час и Ахмал, разбира се, си беше отишъл.
Цяла вечер Марк и Шийла Духър не си бяха разменили повече от стотина думи. Тя бе приготвила традиционната новоанглийска варена вечеря, която той по принцип обичаше, но Марк само бе почоплил из яденето. По време на вечерята се бе държал възпитано и разсеяно, а след това я бе помолил да го извини, защото изпитвал нужда да удари няколко топки вън на тревата — беше си създал навик да играе голф, вероятно като извинение за дългите му престои извън къщата и като възможност да излиза колкото се може по-често. Дори я бе попитал дали не желае да се присъедини към него, но всъщност не го искаше — тя винаги долавяше това — тъй че Шийла отвърна не.
Сега наближаваше полунощ, но той още бе буден и четеше нещо в библиотеката на долния етаж, една кръгла стая в кулата, точно под нейния кабинет. Когато се прибра от голфа, дойде да ѝ каже лека нощ, целуна я тъй, сякаш му бе сестра и ѝ обясни, че има да свърши някаква работа. Нали не би имала нищо против да отиде в библиотеката, за да се порови из книгите.
Тя не можеше повече да понася това.
Шийла застана на вратата на будоара си. Той бе запалил огън в камината и съчките тихо припукваха. Не четеше. Седеше на тапицирания със зелена кожа стол и гледаше в пламъците.
— Марк?
— Да. — Той я погледна. — Добре ли си? Какво има?
— Още си буден.
— Мозъкът ми нещо не може да спре тази вечер. Та си помислих, че така ще мога да го прилъжа.
Тя пристъпи нерешително в стаята.
— За какво си мислиш?
— За разни работи.
Още една крачка, после още две и тя седна отстрани на отоманката в краката му.
— Знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен. Каквото и да е.
Той помълча известно време.
— Тази сутрин играх скуош с Уес. Преди това минах да го взема от онази дупка, която той величае като свой дом. И знаеш ли какво ми каза? Че си споделила с Лидия, че мислиш, че искам да се самоубивам. И че нашият брак претърпял пълно корабокрушение. — Той я погледна в очите. — Нали можеш да си представиш колко се изненадах, когато Уес ми изтърси всичко това.
Той седеше и я слушаше, наведен напред и хванал ръцете ѝ. Не можеше да не забележи колко са остарели. Ръцете наистина остаряват по-бързо от всичко друго — не можеш да ги прикриеш с грим. Ръцете я издаваха най-много.
Би желал тя да не плаче, но сълзите ѝ не спираха да текат. Нямаше ридания и хълцане, само тихи сълзи…
— Знам — каза той. — Грешката е и моя. Мисля, че позволих на твоята депресия да зарази и мен. Не трябваше да го допускам. Трябваше да поприказваме.
— Ти правеше опити, но аз те отблъсквах.
— И въпреки това…
— Не си виновен ти, Марк, аз съм…
— Чакай малко. Стига сме търсили вина. Това няма значение. Говорим за сега. Нека да се опитаме да променим нещо от днес. — Той се приведе още малко и я целуна. — Май пак ще се върнем към някои лоши навици. Една чашка преди лягане?
Тя се поколеба, но сетне взе решение.
— Да, бих изпила една. Два пръста само. Едно питие няма да ми навреди.
— Права си.
Тя го прегърна.
— Обичам те, Марк. Нека да оправим нещата, а?
Той отново я целуна.
— Всичко ще се оправи. Обещавам.
9
Уес Фаръл изскочи от претоварения асансьор и попадна в познатата до болка лудешка въртележка по коридорите на Съдебната палата — ченгета, областни прокурори, репортери, свидетели, кандидат съдебни заседатели или просто зяпачи.
Едва минаваше осем сутринта и оставаше поне половин час преди от съдебните зали да призоват за ред и тишина. На Фаръл му бе добре известно, че значителна част от юридическата работа се вършеше най-добре точно в рамките на този половин час — приемаха се жалби, уговаряха се свидетели, наемаха се и се освобождаваха адвокати.
Точно сега най-лесно приключваха и преговорите по пазарлъка с молбите. Например, ако си защитник, какъвто бе Уес, и по всичко личи, че ще загубиш делото, нормално е да не искаш да участваш в процес. Но пък твоят клиент, най-общо казано, не харесва предложението на прокурора за престоя си зад решетките — само десет години не му звучат много примамливо, освен ако не се сравнят с присъда от двайсет и пет години, която би получил, ако го осъдят на процес. Но под неумолимия ход на секундите имаше шанс главата му да уври и в крайна сметка да приеме с радост предложението. Всичко можеше да се случи през този половин час. Може би световният мир имаше нужда точно от един такъв половин час.