Транг смучеше предните си зъби.
— Ако включите моя хонорар в тази сума, никой няма да остане удовлетворен напълно. Трийсет хиляди между дванайсет човека е обида за това, което са изтърпели. Трябва да го знаете. А колкото до госпожа Деп, при това положение тя също ще бъде ощетена с двайсет хиляди в брой, да не говорим за лихвата…
Духър вдигна ръка.
— Ще платим вашия хонорар отделно. — Това автоматично вдигаше мизата на сума от порядъка на близо сто трийсет и пет хиляди долара. Стомахът му вече вреше от ярост и безсилие. Близо три пъти повече от сумата, за която хленчеше Транг само преди седмица и…
Но гадината отсреща продължаваше да клати отрицателно глава.
— Не мисля, че казаното съответства на сериозността на обвиненията, господин Духър, и с чувството, което изпитват моите клиенти, че трябва да има някакво наказание, тъй че оттук насетне архиепископът да мисли два пъти, преди да позволява на такива измамници да петнят името му. Сто хиляди е нищо. Той няма и да го усети.
Преглъщайки горчивата си слюнка, Духър кръстоса ръце.
— Какво искаш, Транг?
Един съвсем прост въпрос. Вдигнал длани, Транг също отговори простичко:
— В новата жалба се споменава сумата три милиона.
Лицето на Духър не трепна. Битката прерастваше в личен конфликт. Транг си играеше с него като с риба. Но той нямаше намерение да му се даде. Реши да поизчака.
— Може би ще съумея да убедя моите клиенти, че половината от тази сума би представлявала разумна компенсация за техните страдания.
Значи милион и половина! Духър бе наясно, че това бе далеч от предложението, което бе упълномощен да направи. И все пак, ако не се постигнеше някакво взаимно съгласие, щеше да се отиде на съд и цялата история страшно да се размирише. Даже и ако повечето от клиентите на Транг бяха измислени, гафът щеше да съсипе Флеърти. А самият Духър щеше да се орезили във всяко едно отношение. Не можеше да допусне това да се случи.
— Много е — опъна се той. Взе листа отново и прокара очи по списъка. — Ще ви кажа какво ще направим, господин Транг. Последно предложение, с клауза за конфиденциалност и без никаква информация за пресата… — Изпускаше нервите си и млъкна, за да се успокои. Това беше последният му коз и трябваше да го изиграе блестящо. — Шестстотин хиляди долара.
Изражението на Транг не се промени. Сякаш Духър не бе казал и дума. Тъкмо беше вдигнал чашата към устните си и дори не забави движението. Отпи от чашата и я остави обратно на масата.
— Чаят е чудесен — каза. И едва после, сякаш току-що му бе хрумнало: — Шестстотин хиляди долара.
Духър го остави за минута да свикне с цифрата. После добави:
— Това са много пари. — Като премълча продължението „И двеста хиляди за теб, малък кривоок хуй такъв“. А си мислеше точно това.
— Много пари са — съгласи се Транг, — но от друга страна три милиона са къде-къде повече. Или хайде, милион и половина. Ако ми разрешите, ще се посъветвам за това предложение с клиентите си.
— Разбира се — каза Духър, макар идеално да знаеше, че Транг няма никой около себе си, с когото да се съветва. Взе решение отново да вдигне мизата.
— Но предложението е в сила до края на работния ден. Значи, до пет часа.
Транг проумя последните думи, започна да събира листовете и да ги тъпче в куфарчето си.
— При това положение трябва да побързам. Денят се очертава горещ.
Слънцето се бе показало май за пръв път тази година и пролетното чувство на надежда подтикна Кристина да влезе в офиса на Сам.
Шефката ѝ седеше на твърдия стол със затворени очи, като пазеше равновесие само на задните му крака, ръцете ѝ бяха скръстени отпред, а глезените ѝ — кръстосани на бюрото. Усещайки нечие присъствие на вратата, тя отвори очи.
— Мразя мъжете — каза Сам. — Е, не мразя братята си или татко, но всички останали — да.
Кристина се подпря на вратата и се засмя.
— А какво ще кажеш за доброволците съветници тук?
— Не мисля, че трябва да са мъже. — Сам разтърси глава. — Съжалявам за онзи ден. Сержант Глицки мина оттук и ми каза, че си отишла в кабинета му в извънработно време, за да си свършиш работата. — Тя млъкна. — Аз съм голяма смотанячка и отвратителна шефка, нали?