— Кое от двете?
— Заслужавам си го — кимна тя.
Но така или иначе Сам се опитваше да се извини и Кристина не мислеше, че сега е време да бъде саркастична.
— Спокойно, нито едното, нито другото — засмя се тя. — Нито си смотанячка, нито си отвратителна шефка. Просто хвърляш огромни усилия, това е всичко. Което е чудесно.
— Направо върхът.
Кристина сви рамене.
— Обратното е по-лошо, нали? Отивам навън да изпия едно кафе. Не мислиш ли, че офисът може за петнайсет минути да се лиши от присъствието ни? Или да ти донеса нещо на връщане?
Сам се замисли за момент, после свали краката си от бюрото и се изправи.
— Ще оставя бележка на вратата.
Двете се наредиха на опашката за кафе пред павилиончето до Центъра. От общото в темата за мъжете Сам бе преминала към конкретното.
— Уес Фаръл? — чудеше се Кристина. — Откъде ми е познато това име?
— Той е адвоката на Левън Коупс.
— Не, не става дума за това. Не го знаех, преди ей сега да ми го съобщиш. Чувала съм името някъде другаде.
Сам пропусна подробностите около свалката с Уес Фаръл и от историята остана романтичната среща и как на раздяла тя е оставила в него частица от себе си.
— Може би си се сблъскала с името по докладите на Глицки или нещо подобно?
— Може. — Кристина си поръча кафе с мляко и продължи да се чуди. Двете си избраха красива, напечена от слънцето масичка с две столчета до прозореца. Компания им правеха две котки и едната от тях замърка срещу ръката на Кристина.
— Както и да е — продължи тя. — Не смятах, че изтеклата седмица е най-удобното време да ти кажа… тъкмо когато започна да вярваш, че съм отговорен човек, който проявява истинска грижа към хората, а аз наистина съм такава.
— Знам. Нали те виждам.
— Да, ама… малко ми е кофти, но искам да те предупредя, че скоро ще престана да идвам в Центъра.
Последва безкрайно дълго мълчание.
— Заради тази история с Таня Уилоус ли?
— Не. Просто до месец завършвам, после трябва да се дипломирам, след това да уча за изпита за адвокатско звание, а и започвам работа в една фирма в града на пълен работен ден, което, както чувам, означава около сто часа на седмица. След това трябва да взема изпита за адвокатско звание. Тъй че, сама виждаш, няма да ми остава никакво време.
Сам отпи глътка от кафето си. Очите ѝ неспокойно обикаляха улицата пред тях.
— По дяволите — каза накрая, — все така ще се случи.
— Знам. Съжалявам.
— Всичко е наред. Просто се уморих от тази закономерност — тъкмо се сближиш с един човек…
— И той си тръгва. Знам. — Кристина бе обгърнала с длани каничката с кафе, опитвайки се да се погрее на топлината ѝ. — Значи с една дума, не успя да скараш Уес Фаръл с адвокатството?
Сам направи гримаса.
— Просто онемях. Бях побесняла. А в крайна сметка нямаше да има никакво значение, каквото и да направех. Нали Коупс веднага щеше да си наеме друг адвокат. Тези шибани адвокати… ау, извинявай.
Кристина се усмихна.
— Няма проблеми. Още не съм адвокат, наистина, но изобщо няма да ставам като тях.
— Майтап е, защото той иначе си беше много готин. Направо връх.
— Кой?
— Ние за кого си говорим досега? Уес Фаръл, разбира се.
Кристина плъзна поглед над кафето си.
— Харесваш го, нали?
— Какво да ти кажа. Можеше да го харесам. Сигурно щях да го харесам. Не знам.
— Звънни му. Кажи му здрасти. Телефонът му трябва да е в указателя. Кажи му, че е направил голяма грешка с този Левън Коупс, но пък и ти си била прекалено рязка. И че искаш да го черпиш нещо.
Сам поклати глава.
— Не мисля. Не знам дали искам да го почерпя. — Тя въздъхна. — Не е толкова просто.
— Но няма ли да бъде чудесно?
Заседателната зала на „Маккейб и Рот“ беше проектирана така, че да смразява присъстващите. Тъмната маса от черешово дърво беше дълга близо осем метра и бляскавата ѝ повърхност не предразполагаше нито към почивка, нито към работа. Беше маса, край която да седиш. Да слушаш. И да се впечатляваш. Тайното послание на подобно съвършенство бе, че даже отпечатък от пръста би бил проява на вандалщина по отношение на това произведение на изкуството. Тъй че обикновено куфарчетата се поставяха на пода, а хората си водеха записките в скута.
Чашки от кафе? Листове? Питиета? Нищо подобно.
В единия край на залата огромните от тавана до пода прозорци разкриваха фантастичен изглед, а стените бяха покрити с грапави леко зелени тапети от плат. Оригинални картини с маслена живопис във внушителни рамки хвърляха строги отблясъци. Ако се дръпнеха завесите и помещението се затъмнеше, отвред светваха скрити в аплици лампи.